Александър Белтов - Матрикант

Аз също доста по-късно разсъждавах многократно какво би било, ако в онази фатална сутрин не бях отишъл в кабинета на доктор Добрева. Какво би се случило с мен, ако съгласно възпитанието си бях почукал. Мисля си, че ако в онази сутрин бях почукал на вратата на кабинета на доктор Добрева, най-вероятно нямаше никой да ме покани да вляза.

Както и да е — казват „стореното — сторено“ и не може да се върне назад освен ако не се измисли начин за връщане на времето.

И така — тази сутрин, малко след закуска, отидох в кабинета на доктор Добрева и прегазвайки собственото си възпитание — дали защото бях се изнервил от това, че тя може да крие нещо от мен, или нещо друго, но натиснах дръжката на вратата, отворих и влязох неканен вътре. Бях решен да разбера истината или поне онази част от нея, която можех да получа.

Застанал на прага, заварих ужасяваща гледка: Насред стихийно разбутани столове Жорж се бе навел над доктор Добрева, с опрян в гърлото й нож. Тя бе паднала на колене и вдигнала отбранително ръце нагоре. Дланите й бяха почервенели от омазана кръв, а отзад, върху дебелия врат на мъжа, лъщяха две успоредни ярки линии. Жената се бе съпротивлявала, но от опит знаех, че Жорж е животински силен.

Тя му говореше нещо накъсано и доста бързо. Когато ме зърна през рамото му, очите й се разшириха и макар да не бе чул вратата да се отваря, това му подсказа, че не са сами. Той пусна тялото на жената, което се свлече на пода, и пъргаво се изправи в целия си ръст. Извърна се към мен и очите му заблестяха. Нямах време за никаква реакция — просто останах в рамката на вратата. Жорж се изстреля с огромните си крачки към мен и закрещя:

— Гадно чучело! Теб ли ще правят политик, бе? Ти ли? — не ми даде време за отговор. Бе пъргав като котка. — Матрикант , а? Гадове! — заби ножа в гърлото ми чак до дръжката и отскочи назад.

Не усетих болка, а по-скоро мигновено опарване на мястото, където бе потънало острието.

Шокиран бях от това, което се случи. Погледнах Жорж право в разширените като сребърни монети очи. Безумец. Хора! Всички са такива!

Хванах дръжката на ножа и бавно го издърпах.

Той ахна и падна на колене, втренчил поглед в оръжието, което държах пред лицето си. Вдигнах ножа толкова високо, че зад него видях куполната камера, запечатала поглед към мен.

Завъртях го бавно, огледах го от всички страни и металното острие проблесна за кратко на изкуствената светлина.

Беше абсолютно чисто.

Бягството ни с Жорж от института бе толкова набързо решено и изпълнено, че нямах време да мисля за алтернативите. Дори мисля, че идеята бе на Жорж, а аз само го следвах. Той се втурна да разчиства пътя ни за изхода с такава решителност, че бях убеден — знае какво върши.

Няколко часа по-късно разсеяно съзерцавах тавана и няколкото мухи, накацали по него, на обществената тоалетна, в която се бяхме заключили. За наш късмет нямаше желаещи да ползват по това време, но въпреки това трябваше да побързаме. Постепенно започнах да излизам от шока, в който се намирах от неочакваното разкритие.

— Не мърдай! — Жорж несръчно зашиваше срязаното ми гърло. Бяхме дали пари на нахакано момче, което купи от близката аптека нужните материали. Не желаехме да влезем ние, защото предположихме, че вероятно има камери, а дали са свързани и са част от друга система за наблюдение — ние не знаехме.

— Ето! К’во ще кажеш? Майстор съм, а? — той се отдръпна, за да се наслади на творението си. — Пипни, де! Няма страшно. То и без това не те боли. Мен ме боли повече — това, одраното на врата ми.

— Какво сега? — погладих с пръсти зашитото си гърло.

— Ами, сега ще сложим отгоре пластир, и така няма да плашиш хората. Стой мирен, че слагам лепенката — залепи я бързо и очите му светнаха. — Хайде, готово. Отново приличаш на човек.

— Аз съм човек — натъртих на думата „съм“.

— Да, бе, да. Знам, но така се казва — бодрото му потупване по рамото ми би трябвало да е приятелски жест. — В какво се забърках. Пфу-у, ма-а-му стара! Как си изпуснах нервите! И, мамка му — престани да зяпаш копчето на ризата ми! Няма да падне.

— Ти дали не счупи ръката на пазача? Как силно го усука! — бързо отклоних темата. Бяхме оставили след нас гърчещ се на земята и скимтящ от болка гард в института .

— Ами, тези са луди. Да сложиш толкова слабичък гард да пази шампион. Абе, вярно, изпука нещо, ама де да знам. Сигурно не е счупена. То, ако не го бях свалил на земята, сега кой знае какво щеше да е станало с теб.