Александър Белтов - Матрикант

— За начало, ще останем тук — поде Жорж, след като останахме сами. — Той Пинко, името му е Росен, де, ама ние Пинко му викаме, е свестен. Доста говори, ама т’ва да му е! Няма да има проблеми. Можем да стоим, колкото си искаме.

— Аха.

— Аха, я! — метна се на дивана и качи прашните си обувки върху протритата завивка, служеща за покривало. — Ще имаш време да си спомняш на спокойствие.

— Какво да си спомням?

— Е, как к’во? Каквото можеш. Виж какъв санаториум ти осигурих — пошегува се Жорж, но не се получи. Не се чувствах спокоен.

— Добре — съгласих се само за да кажа нещо.

Седнах на стола, а той припука и леко се разклати. Усилих напрежението върху единия си крак, за да запазя равновесие. Не беше добре и двамата го осъзнавахме.

— Знаеш ли — подхвана отново Жорж, — трябва да намерим онзи — истинския Антон, и да оправим нещата. Така и ти няма да „висиш“ в пространството. Цял живот ли ще се криеш?

— Няма друг освен мен! — скочих на крака и столът, на който бях седнал допреди секунда, почти отхвръкна назад. — Аз съм единствен! Аз съм си аз.

— Исках да кажа, да намерим онзи, другия с твоята идентичност… Да сложим нещата в ред.

— Стига глупости! — бях се наежил и готов да се бия, затова той благоразумно замълча.

Не знаех обаче дали бе убеден и дали ще е задълго.

Умълчахме се за известно време. Не бях сигурен, че мястото ми е тук.

Нямаше какво да правя и започнах да ровя в шкафа до леглото, където намерих някаква книга. Отворих я и се зачетох — беше приключенски роман. Бях прочел няколко страници и тъкмо ми стана интересно за дарбата на героя да привлича неприятности, когато Жорж изхълца шумно.

— Имам идея — той скочи толкова рязко, че диванът се разтресе и изскърца. — Ставай, ще ти обясня!

Докато ме водеше по пътя, Жорж ме убеждаваше, че сам ще се учудя на способността на индивида да пази своята идентичност по уникален начин. Как не подозираме дори какво може да се таи в дълбините на съзнанието ни. Затова, че някъде там има нещо, което работи в режим на непрекъснат „запис“ и стига да знаем как — можем да го „прослушаме“. Спомените, според него, трябва да са уникални за личността и ако успеем да ги извикаме по някакъв начин, то идентичността ми ще бъде потвърдена, а и по този начин ще разберем какво точно се е случило с мен.

Идеята на Жорж не ми се понрави особено, но отново нямах нищо друго наум, така че се съгласих с него, макар и не много въодушевен. Изобщо нямаше спор с него по въпроса „психолог или психиатър“. „Абсурд!“, изказа се той и това бе всичко. Така че без излишни увещания, Жорж най-накрая ме домъкна до нашарен с бои цигански фургон.

Не бях влизал в циганска къща и не знаех какво да очаквам. Нямах дори и най-малка представа. Това обаче, което видях, ми хареса. Чистичко и дори ухаеше на домашен сапун. Посочиха ми да седна на дървен стол, боядисан в златножълто и тапициран с червен плюш.

— Душко, нема да са плашиш! Ша я прогоним лошотията, да знайш! — Тъмното лице на циганката почерня съвсем. Димът на някаква пръчица се заизвива помежду ни. Приятен аромат погали ноздрите ми.

— Сега ша ти приказвам малко, ама ти се отпусни, де. Нема да се стягаш! Аз ша ти казвам кога да затвориш очите. Я, потъркай тази сфера с длани! — бутна пред мен прозрачна топка. — Потъркай, потъркай, докат’ усетиш, че дланите ти са топлят. Е, това е. Дай сега на мен — издърпа топката обратно. — Преплети пръстите на двете си ръце и ги отпусни в скута.

Скръстих пръстите на ръцете си и ги отпуснах, точно както ми каза.

— Айде сега, затваряй очи и слушай внимателно!

Послушно изпълнявах.

Циганката положи ръка на главата ми и започна тихичко да пее. Толкова тихо, че повечето от думите на песента убягваха от съзнанието ми. Пееше за отдавна забравена родина, плодородна и красива. За демон, който със сила и жестокост обсебил земята и прогонил всички живи твари далеч-далеч. Мелодията беше монотонна, но въпреки това приятна. Колкото повече слушах, толкова повече ми харесваше, макар да не разбирах всичко. Музиката се промъкна през слуха ми, погали ума и се спусна натам, където вероятно биеше сърцето. Топлите ми длани започнаха да се сгорещяват, но не можех да разделя ръцете си. Бяха като слепени една за друга. Сърцето забави своя ход и тъмна врата се отвори пред очите ми. Поколебах се за миг, но събрах сили и прекрачих прага. Какво повече можеше да ми се случи.

Първото, което отбелязах, бе необичайният цвят на тревния килим, върху който стъпвах, и мекотата на почвата.