Александър Белтов - Матрикант

Пред телефонната кабина чакаше реда си момиче с плетена чанта в ръка. Когато погледнах лицето й отблизо, тя се усмихна.

Дали са ме проследили? Едва ли. Не и това момиче. Не трябва да се поддавам на страха. Спокоен съм, или поне така си мисля.

— Заповядайте, работи! — казах, разминавайки се с нея. — И върши чудесна работа, между другото.

Тя отново се усмихна и кимна мълчаливо.

Приятели ли са непознатите? Приятели ли са тези около нас? Предстоеше ми да разбера.

А сега трябваше да изчезвам от това градче. Щях да потърся анонимността на големия град. За квартирата ми и за офиса на движението , засега и дума не можеше да става.

Дали наистина няма да намеря там някой друг… Някой, който да нарича себе си Антон?

Отново се намирах в столицата. Пътят ми обратно бе по-лесен — основният трафик от провинцията бе насочен основно към нея.

С парите, които бях взел от Жорж, бях решил да си наема стая в непретенциозен хотел, някъде в центъра на града. Можех да си го позволя поне за около месец и това време би трябвало да ми стигне, за да си реша проблемите и заема мястото, което ми се полага.

От дълго време безцелно се лутах из пустите сутрешни улици на големия град. Избирах подходящия за мен хотел. Тълпата, която обичайно наводняваше центъра, бе притаена някъде за през нощта и само чакаше изгрева на новия ден, за да изпълзи и заеме своето място навън.

Бях се дегизирал достатъчно, за да не бъда разпознат, или поне така си мислех. Приличах на клошар и дори миришех на такъв, благодарение на престоя ми в няколко кофи за боклук и торбата с отпадъци, който носех. Поздравявах малцината подранили за работа хора, но никой не ми отговори. Някои от тях се правеха, че не ме виждат, а други съвсем открито ме наругаха. Не бях чувал да е обявявана тревога, но повечето хора носеха прахови, а някои — газови маски. На почти всеки светофар имаше електронно табло, информиращо нивото на замърсеност на въздуха. Тези, които видях, светеха в зелено — показател, че все още е безопасно да се диша без маска.

Очите на минувачите гневно святкаха в моя посока. Спомних си усмихващото се непознатото момиче пред телефонната кабина. Мисля, сега ми е ясен отговорът на въпроса: „Приятели ли са непознатите?“.

— Ало, обажда се Антон. — Бях се притиснал странично към телефона в кабината, така че можех да наблюдавам дали някой на улицата не проявява излишен интерес към мен.

— Да, момент така! — не чаках дълго, слушайки познатата мелодия.

— Антон? — обади се непознат мъжки глас.

— Ало, доктор Добрева, ако обичате! — обърнах се към другата страна, за да огледам отново улицата. Нямаше спрели хора. Обичайният човешки бърз трафик в две противоположни посоки. Някъде се срещаха, сбутваха се едни с други, получаваше се запушване и уплътняване. Това уплътняване се раздуваше известно време под напора на последните, но после изведнъж се разделяше като срязано, намираше път през масата хора и постепенно отново се оформяха двете колони, за да продължат в противоположни посоки на улицата.

— Доктор Добрева е заета, но аз ще разговарям с вас.

— А не, имах уговорка с нея. Благодаря, ще затварям — Обърнах се отново към улицата. На пръв поглед бе чисто и това означаваше, че можех да напусна безопасно мястото.

— Почакайте! Точно затова ще разговаряте с мен — достигна до ушите ми, точно преди да затворя слушалката. — Въпросите, които сте й задали, не са от нейната компетенция, но ако държите на отговорите, ще трябва да разговаряте с мен.

За миг се поколебах, но това бе по-добре от нищо. Ако затворех сега — не знаех дали изобщо щях да се свържа повече с тях. Засега един разговор не ме ангажираше с нищо.

Реших да го послушам и останах на линията.

— Добре, слушам! — подканих го да започне.

— Да ви се представя. Казвам се Божил.

„Божил?“ Едва ли е истинско. Божил — Бог? Признавам, свободни асоциации от моя страна, но все пак не ми се вярва да са толкова прозрачни. Не коментирах това, а и не биха ми отговорили. Прекалено съм мнителен, но кой в моето положение не би станал такъв. Стана ми неудобно да се представям пред него и останах на слушалката.

— Отговорът на въпроса ви е: частна компания със средства на едри предприемачи. Но за неговата цел… — забави реч, — ще разбереш, когато се върнеш при нас — премина на „ти“.

Това ме изненада. „Частна компания? Да се връщам?“ Наистина не очаквах подобно нещо. Това сигурно е капан!

— Защо ще се връщам? — поисках да разбера, преди да затворя слушалката.