Александър Белтов - Матрикант

— Защото мястото ти е при нас. Така ли смяташ да живееш? Вечно криейки се?

— Е, поне живея — отговорих и наистина вече щях да прекъсна разговора.

— Да, така е — взе бързо думата за последно той. — Но можеш да бъдеш полезен. За нас, за обществото и най-вече на себе си. А това за обществото е отговорът на втория ти въпрос към нас. Помисли над него!

Не трябваше да го слушам, този вероятно е психолог. Знае, че макар и прохождащ политик се имам за такъв и че опитвам да впечатля с откровеност, като същевременно съм декларирал готовността си за помощ на всякакви общественополезни дела. Не бях популист обаче — това трябва да знае той. Така поне се надявах да е. Или греша? Този човек със сигурност е подготвен за разговора си с мен. Проучвал ме е. Направих асоциация с тези специалисти по социална комуникация, които преговарят с терористи в случаите, когато по някаква причина са взети заложници. Трудно биха ме прилъгали по този начин, но въпреки всичко останах на линия.

— Нищо страшно не се е случило — продължи той. — Всички участници са добре. Добрева, Лила, Галя и Жорж. Да, наистина, и Жорж е тук. Ако искаш, мога да уредя да говорите. Той сам дойде при нас.

Това бе лъжа. Сигурен съм. А след всяка лъжа доверието изчезва. Ако все пак е истина — как ли са го открили толкова бързо?

— Чакаме те — продължаваше да нарежда точно според сценария, изграден на база сравнение от това, което знаех за тези случаи. Дори можех да предугадя как ще продължи. Губеше си времето, а с него губеше и моето.

Тръгнах си, оставяйки го безсмислено да рецитира в слушалката.

Промених маршрута си на връщане към хотела, който бях вече избрал, и затова се позабавих. Не виждах къде е слънцето, но трябва вече да бе паднало ниско и обичайният задух започна да отстъпва на влажната хладина.

Отбих се в „Бърза закуска“, да хапна един бургер с аромат на говеждо и чипс.

Тъкмо привършвах с картофите, когато усетих, че някой настойчиво ме наблюдава. Чистачката бе застанала чинно до мен и чакаше да си вдигна краката. Нямаше търпение да провре пръчката с мръсния парцал под стола ми. Някой бе покапал кетчуп на пода и той се бе размазал под тежестта на нечия обувка. Заприлича ми на кървяща рана. Захвърлих остатъците в почти препълнения кош и бързо се изнизах.

Умих лицето и ръцете си на чешмата в тоалетната на Централните хали, а една двайсетачка в джоба на рецепциониста в хотела свърши останалото. Никакви въпроси и никакви адресни карти. Картата, с която се активира четецът за отключване на вратата на стаята ми, бе предадена тихомълком и почти веднага рецепционистът изгуби интерес към мен, като си намери друга работа. На стената зад гърба му висеше опушена и леко олющена икона на Девата с младенеца. Очите на светицата сякаш бяха вперени в мен.

Прибрах се бързо в стаята и се скрих под лъхащото на евтин парфюм одеяло.

За тях съм говореща кукла, ето какво съм по думите на Жорж. А какво правят хората с куклите? С красивите им сини очи?

Лила ми бе разказала за това.

На другата сутрин се отбих в аптеката и купих прахова маска. Не че ми бе потребна такава, тъй като вече имах обосновани съмнения какво би трябвало да представлявам. Исках да се стопя в човешкия поток на улицата и да приличам на всеки един от тях. Като допълнителен бонус това бе чудесен начин да се предпазя от лицевия контрол, записван от камерите на обществените места. Нахлупих я на носа и устата си, преметнах връвчицата над ушите си и стегнах отзад. Поех дълбоко въздух. Би трябвало да не мога да вдишам обичайното количество, което поемах без маска. Не усетих никаква разлика, а и със сигурност не ми пречеше. Чудесно! Бях готов за улицата и за света.

Надявам се и светът да бе готов за мен.

Започнах да обмислям действията си, за да построя някакъв план.

Пред мен виждах само три възможни опции, от които да избера действията си.

Първата: да се върна в института , откъдето бях избягал, и да се опитам да разбера всичко. Рискът да ме излъжат, както ме бяха лъгали преди да успеем да ги разкрием с Жорж, обаче бе твърде вероятен.

Втората: да изчезна от този град и никога повече да не ме открият. Да започна нов живот. От самото начало.

Третата: да се върна в квартирата си и да продължа да живея, както правех това, преди да вляза в групата. За тази цел трябваше да залича всичко в института и неговите служители. Всичко, което се знае за мен и може да разкрие самоличността ми, трябва да се изтрие. Това обаче очевидно е най-брутално.