Александър Белтов - Матрикант

Не отговорих веднага, тъй като се изненадах, че бе разгадал тактиката ми. Не бях подготвен за това и нямах никакъв друг план за действие.

— Не се обаждаш и мислиш, че държиш козове, така ли? Ще дойдеш тук и колкото по-бързо — толкова по-добре. Ела на същото място — знаеш къде е.

— Не! Още не.

Опитах се бързо да измисля нещо. Нещо, което да ми даде насока за по-нататъшните ми действия. Ориентир.

— Ще ми отговориш на още въпроси — продължих интуитивно, — като започнем от това: Какво съм аз!

— Изкуствена черупка. Това си ти. Временен дом. Само сме ти копирали човешка мисловна матрица. Съвсем истинска при това, да знаеш.

Това ме ядоса истински. Въпреки че търсех отговори, това не исках и не можех да приема отведнъж. Засилих се да затворя слушалката, но в последния момент размислих и пак я прилепих до ухото си. Бях твърде афектиран от думите му, за да измисля нещо позитивно.

— Отгатнах какво целите, Божил. Ах, ти! Ти! — изхълцах и от възмущение нямах повече думи.

— Нищо не си отгатнал, ела си! — твърдо отправи покана към мен. — Твоят дом е тук.

— Подготвяте марионетки, предварително форматирани мозъци — това правите. Властта искате. Контрол. Политически кукли да правите. Ето това — нали?

Божил мълчеше. Това би трябвало да означава съгласие с думите ми, затова продължих:

— Но аз се провалих, нали? Мисловната ми матрица се провали. Тези човешки незаличими отпечатъци.

— Изобщо не си наблизо в предположението си за нас. Не е така — Божил въздъхна. — Какво искаш? — гласът му бе отслабнал.

Дали не се примири? Едва ли. Но тук идваше моят момент и трябваше да действам. Не се поколебах и преминах в атака, преди той да размисли.

— Паспорта си и пари. Двеста хиляди долара. Малка компенсация за това, което ми причинихте. Обещавам, че няма да се срещнем повече и няма да чуете нищо за мен.

— Това е невъзможно — гласът му отново се втвърди. — Ела и ще обсъдим нещата. — Думите му прозвучаха като заповед.

Аз мълчах и се стараех да слушам, но и активно да мисля.

— Това е само експеримент, нищо повече. Никаква политика. Нищо. Имаме договор, забрави ли?

Не бях забравил, разбира се, но предвид обстоятелствата считах, че това не е основание да се върна там.

— Божил, утре ще се обадя за последен път — бях сериозен в намерението си. — Ако не сте готови с исканията ми, ще се постарая пресата да научи. Ще опиша нещата в специално изявление и ще го заверя при нотариус. Всичко. От — до.

Чух в слушалката как тежко си пое въздух, преди да отговори.

— Ако направиш това, мъртъв си, да знаеш! И не ние… — Сякаш друг човек слушах да говори с мен. От предишното приятелско отношение не бе останало нищо. — Не се мисли за безсмъртен! Не са те проболи с ножа на подходящо място.

Това заплаха ли беше? Имам ахилесова пета и съм имал невероятен късмет? Разстроих мисълта си отново и сигурно щях да допусна грешка, за която по-късно щях да съжалявам, затова побързах да приключим разговора:

— До утре. Ако сте готови, ще ви посоча къде да ги оставите. Ако не приемете, сърдете се на себе си!

Затворих слушалката, преди да ми отговори каквото и да било и бързо се отдалечих от това място.

Цялата вечер прекарах с проститутката. Имах нужда да се отпусна и това бе единственият начин, за който се сещах и имах възможност.

Като допълнителна екстра — беше ми приятно в нейната компания.

— За какво мечтаеш? — попитах я, галейки голите й малки гърди.

— Мечтая си за слънцето. Виждам го — отговори шепнешком. — Знаеш ли къде се намирам сега?

— Не — не се и опитах да отгатвам.

Тя повдигна лицето си и ме тупна нежно по гърдите с малкото си юмруче.

— В Египет. Там има слънце. От сутрин до вечер жарко слънце. Представяш ли си?

Опитах се да си представя и затворих очи.

Лежахме по гръб един до друг под въображаемото слънце и топлината се разстла в голите ни тела. Не исках да мисля за нищо повече. Не исках и да говоря. Нищо не исках вече.

Така премина нощта.

Отново онзи стар филмов стереотип.

На сутринта се събудих от дразнещо почукване. Момичето бе станало преди мен и потропваше с токовете на ботушите си, прекосявайки малката стая. Още разтърквах очи, когато тя вече бе до вратата. Гримирана и устремена.

— Трябва да тръгвам, имам клиент за тази сутрин — изкриви устни, наподобяваща усмивка, пъхайки кутийка презервативи в малката си чанта.

— Няма да ходиш! — Скокнах от леглото, но се спънах от чаршафа и паднах в краката й, като пред очите ми се изпречиха високите й лачени ботуши.