Александър Белтов - Матрикант

Тя отскочи назад и вдигна чантичката високо пред лицето си. Бе взела позиция за защита.

— Не ми казвай какво да правя — сряза ме тя, — разбра ли! Никога! Какво си въобразяваш? — завъртя бързо тънкия си ханш и затръшна вратата след себе си.

Наругах се наум за проявената слабост — никога повече. Никога!

Опитах се да дишам бавно и дълбоко и не след дълго бях вече спокоен. Да прави каквото мисли за добре — не ме интересува! Тя бе случайна проститутка от улицата. Една от многото.

В някои дни като днешния бе достатъчно мрачно, а в късния следобед там, където не работеше уличното осветление, можех да пропадна в някоя шахта. Купих си джобно фенерче със собствено динамо — стискаш многократно и енергично спусък на дръжката му, то произвежда ток и свети слаба крушка. Капаци отдавна нямаше. Няма и да има, защото отиваха за скрап. Един капак, изкупуван в пунктовете за старо желязо, струваше няколко сандвича. Не повече. Виждах хора с фенерчета на каски върху главите си. Бе доста по-удобно, трябва да призная. Ръцете им бяха свободни.

Намерих работещ телефон, достатъчно далеч от хотела, в който бях отседнал. Застанах с гръб към счупената страна на кабината. Вятърът се провираше оттам и духаше като през усилвател, като се чу характерното за това просвирване „Фиууу!“. Гърбът ми запуши дупката и шумът от вятъра секна.

— Готови ли сте, Божил? — исках да съм официален, това си бе сделка, затова говорих в учтива форма.

— Да, готови сме — беше спокоен. — Ще получиш парите — ти и без това си ги заслужи. Паспортът също е у нас.

Прозвуча ми искрен, а и защо да не е. Наистина си бях заслужил парите — нали имахме договор, за който той спомена в предишния ни разговор. Изиграх ролята си на експеримент и сега трябваше да си платят. Само че тази игра е за двама, драги Божиле! Паспортът ми трябваше само за да ги подхлъзна, за да ме търсят чрез него. Ако се хванат на тази уловка, разбира се, но защо да не опитам. Мислех да намеря някого, за да ми изработи паспорт с фалшива самоличност, който след това да използвам, за да се покрия. Във всеки случай, надявах се, поне да спечеля малко време.

— Ще ви звънна утре, за да ви кажа как ще ги взема. Хайде, за сега толкова — затворих, без да чакам. Инициативата оставаше в мен.

Започнах да стискам дръжката на фенерчето, защото бе достатъчно тъмно. Нахлупих шапката и вдигнах маската на лицето — тъкмо навреме.

„Внимание! Внимание! Прахова замърсеност! Прахова замърсеност!“ — включиха се говорителите на системата за оповестяване на населението. Близкото информационно табло засвети в червено. Бе време да се прибирам и ускорих крачка, внимавайки къде стъпвам.

Пътят ме прекара покрай стара хлебарница. Осветлението едва мъждукаше, но все пак вътре зърнах две забързани фигури. Ухаеше на топъл козунак. Увиха ми един в стара брошура за дребните пари, които дадох.

Пред вратата на стаята ми в хотела се препънах в нещо. Бях се замислил и не го забелязах, докато краката ми не се удариха в някаква мека топка. Сведох поглед и видях прегънато на две човешко тяло. Сърцето ми се сви, защото веднага познах червената коса. Наведох се и повдигнах с ръка главата само за да видя разбитото лице на проститутката.

— Какво, по дяволите, стана?

— Хм, ох! — наведе засрамено лицето си надолу.

— Чакай! — извадих картата и я прокарах през четеца на бравата. Вратата се открехна и тялото на девойката изпадна в стаята. Помогнах й да си прибере краката, след което се огледах. Коридорът беше тих и пуст. Затворих и помогнах на момичето да се изпъне на леглото.

Едва сега успях да я разгледам добре. Лицето й бе подпухнало и загрозено от големи морави петна. Под ноздрите й бяха полепнали корички засъхнала кръв.

Напоих хавлия с хладка вода и посегнах да почистя лицето й. Тя го дръпна назад, но после се постара да не мърда, присвила силно очите си. Болеше я и макар да изохка на няколко пъти, ми позволи да го направя и сега изглеждаше по-добре.

— Какво стана? — настоях за отговор.

— Пари — отвърна. — За шибаните пари. Ето! — извади изпод блузата си смачкана топка банкноти.

— Кой?

Тя стисна устни и извърна глава. На скулата й имаше издута мораво-зелена буца в правилна кръгла форма.

— Не си ги отчела? Ясно ми е, да знаеш — не ми трябваха повече обяснения. — Трябва да кажа на семейството ти. Те ще се погрижат за теб.

— Няма нужда. Добре съм — захлупи с ръка буцата на скулата си.

— Дай ми номера ти казвам! — повиших глас.