Александър Белтов - Матрикант

— Хайде, отваряй! — бяхме стигнали пред вратата на стаята и аз съсредоточено гледах в краката си.

Започнах да бъркам по джобовете си, правейки се, че търся картата за четеца на бравата. Исках да спечеля малко време.

— Слушай, бе, отворко, отваряй ти казвам! — Мъжът силно стисна бицепса ми. — Не ми трябваш ти, така че побързай и не ми пречи!

„Момичето!“ — Светна ми и получих облекчение. Не бе дошъл за мен.

— Хайде, дай да видим къде се е скрило зайчето ми! — горната му устна се повдигна към края на носа му и на преден план се показаха позачупени в краищата правоъгълни предни зъби.

Намерих картата в джоба си, плъзнах я в четеца и след като светна зелена светлинка, отворих вратата. До стената, почти на прага бяха строени лачените ботушки на момичето и мъжът поклати доволно глава.

Нейде отвътре, вероятно от банята, се чуваше приглушеният шум на течаща вода. Помислих, че девойката си взимаше душ. Нормално е — всички, прибиращи се от улицата, имаха нужда от това, стига да можеха да си го позволят. Водата, миеща телата на хората в града, течеше към канала на кафяви струи. А когато валеше, сърбежът от киселинността, наваляла с дъжда по кожата на хората, бе непоносима. Тогава най-застрашени бяха очите и който не можеше да се скрие от дъжда или нямаше очила, които да сложи, рискуваше да получи усложнения.

Тъкмо пристъпихме от късия и тесен коридор в малката стая, когато избухна оглушителен шум. Не разбрах какво става, но някакво парче дърво ме удари по рамото и падна в краката ми. Мъжът до мен отпусна хватката си на ръката ми и се свлече на пода.

В този миг се появи отнякъде и момичето. То скочи пъргаво, възседна гърдите му и протегна ръка към мен:

— Помогни, бе, какво зяпаш!

Сега ситуацията започна да ми се изяснява. Момичето, мъжът с наранена глава и строшеният дървен стол.

Свалих колана от панталона си и завързах тежките му ръце за крака на леглото. То не бе много голямо, но се надявах поне да е достатъчно здраво. Мъжът се бе строполил удобно близо до него.

Откачих колана и от неговия панталон, за да привържа краката му един за друг. Постарах се да са стегнати, но не до кръв.

Станах и взех от хладилника лед, а момичето, все още седнало на гърдите му, ме гледаше безмълвно.

Напълних с лед пликчето от пазара и го сложих на главата му — там, където се бе образувала вече тъмносиня подутина.

Момичето стана от тялото му и двамата седнахме на леглото, като тя ме хвана за ръката и стисна силно.

Не казах нищо — страх я беше.

Изглежда, ледът помогна на мъжа да дойде на себе си. Завъртя бялото на очите си, проблеснаха на слабата светлина и опита да освободи ръцете си, за да се надигне. Не успя и от устата му захвърчаха слюнки:

— Хей, курво, развържи ме веднага! Мамка ти, строши ми главата!

— Хайде! — задърпа ме за ръката момичето — Да изчезваме!

— Чакай, така ли ще го оставим? — съпротивих се на напъна й.

— Нека пукне, гадината! Пфу! — изплю се по посока на вързания. — Пребъркай го и му вземи пищова!

— Не, не мога, почакай! — бях объркан. „Какъв пищов? Откъде, по дяволите, знае, че има пищов?“ — Дай да се разберем с него.

— Бе, какво има да се разбирам? — не отстъпваше тя и започна трескаво да прибира нещата си в чантичката. — Взимаме му всичко. Ще се обадим след час на рецепцията, да влязат тук и да го развържат. Не че не искам да пукне, искам, и то много, но не желая да ме похарчат за убийството на скапаното ченге.

— Ченге ли каза? — обърнах се към нея. — Чакай малко!

Това бе много по-лошо от обикновен сблъсък с някакъв си бандит. Сега си обясних защо лицето му бе такова — бе срещал всякаква измет по улиците на града и, несъмнено, многократно бе имал сблъсък с тях, но въпреки това бе оцелял.

Отново беглец. Можех ли да бягам вечно! Или да предам момичето на ченгето, за да не ме закачат? Тя бе от тази прослойка в обществото, която все за нещо може да хванеш. А и проституцията, макар и широко разпространена, не бе легализирана.

„Хора! Homo Sapiens! Разумен човек! Отношения и чувства! Общества с различни прослойки, групи и сдружения на различна основа. Отшелници, бунтари и революционери. Неудачници, криминални субекти и тук-там опитващи се да бъдат почтени граждани. И между тези сблъсъци АЗ. Един не съвсем човек, според техните представи. Играчка с неустановена за мен цел. Кукла. Защо аз трябва да решавам този сблъсък? Защо да съм съдник? Затова ли съм създаден?“

— Къде ще се скриете, бе? Ще ви смачкам като гниди! — слюнката свободно се стичаше по бузата на мъжа, а оттам покапа на килима. С мъка удържах порива си, да не се пресегна и да я забърша от лицето му.