Александър Белтов - Матрикант

— Тази камера — почука с пръст по монитора ченгето. — Пише „номер три“. Кой влак е това?

— Този влак е на първа линия и в момента точно спира на „Сливница“ — мъжът се вгледа внимателно в нея. — Нещо друго?

— Мамка му, Влад! Кажи ми, кога ще спре тук?

Охранителят погледна някакво електронно табло, а после часовника на ръката си.

— Ще ти кажа, щом дойде — отвърна. — Излизаш оттук и се качваш в първия вагон.

— Слушай! — ченгето се обърна към мен — Отиваш в хотела и ме чакате с момичето. Не мърдате никъде, разбра ли?

Добре би било да се махна оттук, защото се чувствах притеснен, но и в хотела нямаше как да се върна.

— Не мога да се върна там. Освободил съм стаята.

— Стига простотии! Отивай и кажи, че стаята е за мен. Аз ще се оправям после. Точка.

Полицаят бе категоричен и това ми подейства. Сигурно знаеше какво прави, а и на този етап нямах друга идея.

— О’кей — не чаках втора подкана. — Там сме.

— Дай ми пликчето! — протегна ръка и присви пръсти.

— Ето — подадох му найлоновата торбичка.

Когато му бях разказал за плана ми за срещата с Жорж, той го одобри, но бе категоричен, че трябва да прехвърлим съдържанието на чантата в нещо друго. С толкова много пари в него Жорж едва ли щеше да е сам и това също споделих с полицая. Не зная с какво можеха да заставят Жорж да изпълни мисията, но ченгето ми бе казало, че това не е мой проблем. Повярвах му.

Изнизах се покрай потния намусен охранител и изчезнах по най-бързия начин.

Оттук натам нещата бяха извън мен.

Разстоянието, което трябваше да измина, не бе голямо и не ми отне много време, за да я намеря на уговореното място. Червенокосата проститутка, примамваща клиенти на едно от най-красивите места преди време в София — Лъвов мост.

Успоредно на моста, като гърбица бе преметната широка тръба над канала на реката, която бе спукана или пък някой умишлено бе пробил широк отвор и от него шуртеше вода с голям дебит. Не знам става ли за пиене или за нещо друго, но някакви хора бяха подложили метални кофи и след това, като пристъпяха тежко, газейки в локви и превити под тежестта на товара, отнасяха тази вода незнайно къде.

Загледах се в мускулестите тела на застиналите животни — каква гордост, каква сила излъчваха! Спрях за кратко, за да се полюбувам, но нещо смути възторга от гледката. Нещо не бе както трябва. Замислих се и осъзнах причината — лъвовете бяха останали само два. На другия край на моста каменните постаменти бяха пусти. От четири бронзови скулптури, символ на моста, бяха останали само две. „Не за дълго“ — помислих с тъга. — „Металът бе по-скъп от историческата памет на гражданите.“ Някой бе изписал с черни разкривени букви — „Съединението прави силата“, върху най-близкия до мен сив свод на моста. Реката бе затлачена с боклуци и водата се бе вдигнала от тясното си корито. Стари дрехи, пластмасови опаковки, найлонови пликове и автомобилна гума, оплетени в порядъчно количество клони и шума правеха пътя на водата почти непроходим.

На това място преди много години са се изпълнявали екзекуциите на престъпниците. Съществувало е правило — престъпник, който не е от града, се беси пред портата, през която е влязъл. Именно тук е била една от най-важните порти на старата ни столица и тук са обесени някои от участниците в историческото за България Априлско въстание. В последствие лъвовете са поставени от инициативен комитет на признателните граждани, като символ с мемориално значение в памет на обесените революционери. Потръпнах.

Помнех и други години, когато мостът бе един от символите на столицата. Красотата на града, уви, остана в черно-белите картички, публикувани от време на време в някое шарено рекламно списание, и то само заради контраст, а не заради художествена стойност. Предполагам сега малко хора можеха да правят разлика между красиво и грозно, изкуство и халтура.

И така, изучавах с интерес лицето на момичето, кълчещо предизвикателно ханш пред минувачите, като че ли я виждах за пръв път в живота си. Зелен грим около красивите й очи езера, ярко лилаво червило на устните й. Грееше като звезда в посивелия ронлив град.

Около нея — десетки човешки тела, движещи се в постоянния организиран хаос на това място. Скришни и не толкова, дори нагли погледи се стрелкаха към стегнатото й тяло, но малцина можеха да си позволят разхода. Останах доволен от този факт.

Забрах я под мишница, а тя леко се задърпа и аз се принудих да поотпусна хватката си.