Александър Белтов - Матрикант

„Реален ли е този свят, или бе кошмарен сън? Твърде дълъг и все по-мъчителен.“

Той човъркаше кожичките около ноктите на пръстите си и ги късаше с настървение, после ги хвърляше по земята. Продължаваше да се чувства неудобно, а това започна да се предава и на мен. Изнервих се.

— Как можеш… Ти…! — не намерих подходящо продължение.

— Честно казано — аз също не исках. Дори ходих няколко пъти в института да моля да се прекрати експериментът. Убеждаваха ме, че това е необходимо и неизбежно. Говорят за технологична революция и такива неща.

— Стига! — не исках да слушам повече. — Аз съм експеримент , така ли? И щом решат, че не съм нужен повече, тогава?

Отново настъпи неловка пауза. И двамата се бяхме замислили. Стефан доста бързо бе изпил питието си. Бледото му до този момент лице се зачерви и по това разбрах, че алкохолът започна да дава отражение върху организма му.

— Според мен, наистина си прав. Ти си експеримент . Не им е ясно за какво го правят дори и с този резултат — надигна глава през рамо и даде знак на сервитьора, а после се наведе към мен: — Ако успеят да направят такова прехвърляне на мозъчна матрица, едва тогава ще решават как могат да го ползват. Така мисля и аз сега. А ти, защо не се върнеш? Може пък така да трябва, а? — макар да ме придумваше да го направя, усетих колебанието в гласа му.

— Да? — сервитьорът се бе изправил до масата. Бе дошъл неочаквано бързо.

— Да оправим сметката — поръча Стефан. — Аз черпя! — посочи ме с пръст.

Сервитьорът кимна и се отдалечи от нас така безшумно, както се бе появил преди малко.

— Няма да ме хванат! — стиснах юмруци. — Поне не в този ми вид. И няма да се върна… В този затвор.

Той не оспори определението ми. Той също знаеше, че това е така. Там за мен бе затвор.

— Светът се движи напред, Антоне! С нас или без нас. Мислят си така — Стефан Антонов поклати глава. — Струва ми се, че ти си опасен само защото не се подчиняваш. Върни се!

— Хм, помисли за себе си, не за мен! — подхвърлих. — Много знаеш.

Той не отговори. Започна да бърка по джобовете си, търсейки нещо. Намери портфейла си и се успокои.

— Един съвет от мен, Стефане! Само защото сме приятели.

Той престана да върти главата си и ме погледна притеснено.

— Не се бъркай в тази история, защото ще загазиш! — казах не силно, но достатъчно, за да ме чуе. — Много ще загазиш.

Стефан въздъхна дълбоко — видях гърдите му да изпъват връхната му дреха за миг и после отново да се приберат в слабоватото му тяло. Той отново завъртя глава по посока на бара, някъде над рамото ми, вдигна ръка и помаха.

Поседяхме, докато дойде сервитьорът, и протегна ръка към мен. Стиснах я и почувствах топлата влага на потта му. Разделихме се, без да си кажем „Сбогом!“.

Докато премествах няколко стола по пътя си на излизане, малко се забавих.

— Антоне! — чух гласа на Стефан зад гърба си. Обърнах се и спрях, за да го изчакам да приближи.

— Може ли един въпрос? — бе платил бързо сметката и вече излизаше.

Когато бяхме навън, спряхме пред вратата.

— Питай! — подканих го — Само че по-бързо!

— Колко пари платихме за интервюто във вестник „Алтернатива“ миналата година към края? Помниш ли? — изстреля набързо.

— Пет хиляди на ръка на редактора, за да излезе на първа страница. Нали аз му дадох парите? — отговорих, без да се замислям. Когато се усетих защо пита, посегнах с пръст и го бутнах леко в гърдите. — Ей, ама ти май не вярваш, че съм този, който съм, а?

Устните му се свиха, гъста мрежа от бръчки опаса ъгълчетата на очите му.

— Аз съм Антон, все пак. Да знаеш — сложих противопраховата маска на лицето си и забързах да се слея с тълпата. Той остана на мястото, на което се разделихме — затворената врата на заведението.

Не вярвах, а и не исках да се срещаме никога вече.

На връщане влизах в различни магазини и рискувах да се движа по малки улички, където всичко можеше да ми се случи, само за да се убедя, че никой не ме следва. Това започна да ми тежи. Исках по-скоро да си върна живота, който си бях подредил, преди да вляза в тази проклета група. Предвид обстоятелствата, бях обнадежден от разговора със Стефан — друг Антон няма. Имало е — но вече не.

Не трябваше да се радвам за това, но какво пък — онова е било просто едно тяло, което така или иначе все някога се предава във времето и загива.

Аз съм Антон. Аз съм същността на Антон — неговите мисли, неговите решения, неговите действия.