Александър Белтов - Матрикант

— Не го познавам твоя, как го каза — Дарвин, нито ме е грижа, дори да е така. — Таня спря. Спрях и аз. Погледна ме в очите и продължи: — Аз познах милостта на Бог и искам да му служа. А ти, щом не познаваш Бог — Творец, можеш да познаеш Бог — Хранител.

— Бог — Хранител? — е това вече бе прекалено. — Бог — Хранител, казваш. А къде е този твой закрилник, когато около теб пребиват, изнасилват, убиват, а? Къде е? — набрах скорост и тя трудно можеше да ме спре. — Къде е, когато умират хора от глад и болести. Когато ги газят по улиците или изпращат на бой. Нещо не виждам да се грижи за тях. Защо ли е Хранител само за богатите, а? Защо не му пука за тези, които наистина имат нужда? Молитвите на бедните не са достатъчно усърдни ли?

— Не богохулствай! — целуна кръста и го пусна обратно в пазвата си.

Подхванах я внимателно за ръка и отново тръгнахме с потока. Помълчахме известно време.

— Е — какво, Таня? Излиза, че Бог — Хранител може да се купи. А кой има пари за това? — спрях за момент и някой ме блъсна в гръб, напсува ме и заобиколи, бутайки ме грубо.

Таня също спря и се обърна към мен:

— Ако трябва — ще си купя. Така да знаеш!

— Таня, религията е тест за интелигентност на индивида.

Тя не отговори и не ми стана ясно дали изобщо разбра мисълта ми.

Задуха силен вятър и вдигна прах нависоко. Премрежихме очи, за да се предпазим. Таня дори ги закри с шепа и изплю жълта плюнка в краката си. Аз се благодарих, че нося прахова маска на лицето си. Хората се стараеха да ни заобикалят, но това не можеше да продължи дълго. Отново ни заблъскаха и почти насила поехме отново.

Тълпа, съставена предимно от невежи, неграмотни и озлобени индивиди.

Притиснах с ръка дрехата си отдолу — там, привързан за тялото ми, бях скрил пакета пари. На улицата кражбите на лични вещи от хората бяха ежедневие.

Петнист кльощав пес заби зъбите си в прасеца на левия ми крак и тутакси отскочи встрани. Засилих крак, за да го ритна по муцуната, но при вида на гладните му очи ми стана жал за него и не го направих. Не ме заболя и затова подминах, но Таня се стресна и ме стисна за ръката, сбутвайки тялото си към моето.

— Та значи, на Бог ще служиш — в манастир ще ходиш, така ли? — не се предавах.

— Да, изчезвам от всичко това. Писна ми!

— Стой! — спрях внезапно. — Криеш се!

— Глупости — избяга от погледа ми и се загледа в краката си.

— Така е, по дяволите, Таня! Така е! — извиках триумфално. — Помниш ли как разкри лъжата ми при нашата първа среща? Помниш ли как безпогрешно отгатна, че се крия? Това може да разбере само онзи, който го е изпитвал — размахах пръста си пред лицето й. — Така е, не ме лъжи!

Тя се засуети за миг.

— Добре де, крия се. Какво от това? Теб не те засяга — отговори нервно и извърна глава.

— Не разбирам. До днес стоеше на пиацата, нагиздена, видна от всички страни, а сега — криеш се и бягаш.

— Абе, ти глупав ли си, какво? — изпъна в линия красивите си устни момичето. — Не разбра ли, че от днес нямам защита. Няма го ченгето зад мен — надзорникът.

Лицето й се бе зачервило, а очите й се насълзиха.

— Е, какво от това? Ще работиш за собствена сметка — наистина не разбирах какъв е проблемът й. — Няма да си плащаш, ще внимаваш за клиентите — това не стига ли?

— Не, не стига! — избухна не на шега. — Дължа пари. Много пари, и то на хора, които ще си ги вземат, или с мен е свършено.

Това бе проблем, но не чак толкова голям, колкото й се струваше. Можех да й помогна.

— За какво пари? Ето — имам… Хм, имаме пари. — предложих най-искрено и инстинктивно се хванах за дрехата, под която бях привързал за тялото си плика с пари.

— Продадох единия си бъбрек — каза просто тя. — Преди около две години — допълни и заби поглед в краката си. Погледнах натам, но не забелязах нищо интересно по тях. Обсипани със ситен прах черни ботуши. Бях сигурен, че ги е изчистила, преди да излезе от хотела, но престоят на улицата бе дал своето.

— Как така?

— Така — отговори ядно. — Как не разбираш! Виждаш ли всички тези нещастници по улицата? Колко от тях мислиш, че ще оживеят до четиридесетгодишнината си? — и преди да отговоря каквото и да било, продължи: — А до петдесетгодишнината? Знаеш ли какъв е бизнесът с човешки органи?

— Но ти нямаш белег? — усъмних се в думите й. — Поне за това съм сигурен — спомних си нежната розова кожа около плиткото й пъпче.

— Загря ли? — някой я блъсна отзад и тя се притисна към мен. — Взех парите, а после си намерих ченгето и така… Длъжница съм и сега вече ще ме накълцат.