Александър Белтов - Матрикант

— Как?

— Аз ще ти задавам въпроси, а ти сам ще отговаряш. Просто е, нали? — усмивка налази лицето му.

Беше нагло от негова страна да определя правила, но бе в силната позиция, затова трябваше да отстъпя и в интерес на истината в този момент нямах никаква друга идея.

— Съгласен, започвай… — вече бях нетърпелив и това ми личеше. Беше грешка да показвам слабост и дано това да няма последствие.

Божил се понамести, поглади назад не много гъстата си посребряваща се коса, поизкашля се в шепата си и започна.

— Ето ти въпрос — чукна с върха на пръстите си по гладката повърхност на бюрото. — Какво би направил, ако имаш много пари? Как би живял?

„Какъв въпрос само!“

— Ами-и-и… — започнах колебливо, — бих ходил там, където искам спокойствие, и бих задоволявал нуждите си — отговорих, като се почудих къде е уловката. — Е, надявам се, не мисля нещо различно от хората, нали? — добавих бързо. Това може да е провокация от страна на Божил. Вероятно бях подложен на някакъв тест и сигурно изходът от него би бил важен за мен — дори съдбоносен. Прехапах устни — дано да съм дал верен отговор.

— Да, така е. Повечето хора мислят така — успокои ме Божил.

Отпуснах се с облекчение. Дотук разговорът ни протичаше в нормални граници и не виждах някаква заплаха за себе си.

— А какво би направил, ако имаш още повече пари и можеш да си позволиш всичко на света и винаги да го правиш?

— Какво? — не разбирах същината на въпроса.

— Имам предвид това, че можеш да си купиш всичко, но без едно, а то е най-важното и най-ценното нещо — повдигна очаквателно вежди към мен. — Ти не си ли искал това? Не го ли искаш и сега? Точно в този момент.

Прехвърлих няколко варианта, като се забавих с отговора. Какво съм искал? Какво искам сега? Свобода? Не! Това е, но не съвсем. Отговорът бе толкова ярък с простотата си, че като метла изчисти всички други варианти.

— Живот! — изрекох силно. — Хората искат живот — почти изкрещях.

— Безсмъртие — поправи ме Божил.

— Безсмъртие?

Той кимна с усмивка.

Като всеки смъртен, много пъти съм се замислял над това. За несправедливостта на природата и за нейното несъвършенство. Именно несъвършенство, защото какво по-велико може да има от един вечен живот — пълен с радостта от движението и общуването. Ние бяхме само зачатък, едно велико, но недовършено докрай дело на майката природа. За съжаление бе отвъд силите на човечеството да поправи тази несправедливост.

— Виж, светът ни загива. Поради изчерпване на ресурсите на планетата, но най-вече от глупостта на хората. Погледни градовете!

Нямаше нужда от повече обяснения. Така беше — човечеството загива.

— Ти не си глупав и сам разбираш — богатите живеят в собствен свят и не ги интересува това, стига да могат да продължат да го правят. Те и без това не живеят в градовете, които вече загиват, защото не им се налага да работят.

— Аз такъв ли съм — безсмъртен? — върнах го обратно на думата с притегателна, почти вълшебна сила.

Божил се забави, може би само за миг, който на мен ми се стори безкраен.

— По нашите класификатори ти си матрикант … Слушай! — положи двете си длани на масата между нас. Това бе заучен жест, който трябваше да излъчва спокойствие, но аз се чувствах напрегнат. — До три дни след смъртта на човек ние можем да копираме неговата мисловна матрица. Сам знаеш, че със спирането на сърцето и на мозъчната дейност, клетките продължават да се делят, дори косми растат, нокти и така нататък. Това си е продукт на тялото, но това теб не те интересува. Та до три дни след смъртта на човек можем да копираме мозъчната му матрица и да я пренесем върху биомеханична единица, наречена матрикант . Тя самостоятелно се захранва с енергия, тъй като биочастта й се поддържа по естествен път — чрез приемането и преработката на храна, както нормално човешко тяло, а механичната част — посредством ултравиолетовите лъчи на слънцето. Във всеки случай енергийната част е дублирана и при нужда се компенсира — от биочастта към механичната и обратно. Ето това си ти.

Необходимо ми бе допълнително усилие, за да осъзная значението на думите му. Чувах ги, но съзнанието ми ги възприемаше и обработваше с известно закъснение. Въпреки това той не бе отговорил на въпроса ми по същество.

— Тази дейност е революция и в съвременната медицина няма аналог. Нашата разработка отне около четири години и половина, а финансовият ресурс, който изразходвахме — да кажем, че той е несъизмерим с никоя друга научна работа. И ето, че имаме резултат! Ето те теб. Тук и сега. Жив образец.