Александър Белтов - Матрикант

— Разбира се, в първоначалния договор има клауза — ако по някаква причина в този десетгодишен срок матрикантът загине, за наша сметка да преместим мисловната матрица в друг — наш матрикант , за да продължи договора си с нас до изтичане на лицензионния срок.

Трябва да призная — за всичко бяха помислили. За всичко, което ще носи печалба. Наистина става дума за много, много пари. Дори не можех да си представя мащаба на една такава печалба.

— А как ще се легализира всичко това?

— Ти, като бивш политик, знаеш със сигурност — усмихна се Божил, — никоя партия няма друга цел освен власт, която да се капитализира. Всичко е за пари, не си ли съгласен?

Думите му, макар да нямаха това за цел, ме засегнаха.

— Защо като бивш? Аз съм политик! — натъртих на думата „съм“.

Той не опонира, но не потвърди отново идентичността ми. Замълча, разглеждайки пръстите си.

— Е, тук си прав. Всичко е за пари — измърморих. Не можех да оборя думите му. Абсолютно вярно.

— Никоя управляваща партия няма да откаже парите, които ние ще й предложим. Ще приеме такъв закон посредством своите парламентаристи. Наречи го „лобизъм“, ако искаш, но така работи системата. И когато този закон влезе в сила…

— И какво излиза? — прекъснах го. — Аз не съм законен, след като няма нищо в тази насока.

Осъзнах цялата ситуация, в която бях изпаднал, но не можех да приема фактите просто така.

— За съжаление! Ти сам разбираш. Трябваше да сме сигурни. Да експериментираме, да видим резултатите и да ги представим. Ти самият си най-доброто доказателство, най-добрият пример. Ние всички се радваме за теб и за проекта — със забързан темп заобяснява Божил, сякаш се страхуваше да не го прекъсна.

— Защо ме създадохте? — все пак го направих. — Само за да ме представите на господарите си и после да ме унищожите? Аз съм само един прототип? — преценявах как най-бързо да изляза, след като поваля Божил на земята. Имат камери навсякъде. Сигурен съм в това — той ми го каза, а и ги бях виждал. Спомних си за отключването на вратата през миналата нощ и се проклех, че не се възползвах от шанса!

— Не, не. Няма да позволим това — опита се да ме успокои той, но не успя. Бях притеснен и това, изглежда, ми личеше. — Успокой се! Няма такова нещо. Ще оправим нещата. Все пак по-добре да си тук и да те има по този начин, отколкото да срещнеш неизбежния край, както всеки друг човек.

Лъжа! След като не казва направо какво ще стане с мен, нещата не са добре. Съдбата ми на експонат и лабораторен образец не ми бе по вкуса. Вероятно никога повече няма да изляза оттук, никога няма да видя света отново. Колкото и да бе грозен, това е моят единствен свят.

— Виж, ще ти дадем време, колкото искаш. Ще може да излизаш оттук, когато поискаш, разбира се, с придружител. Ще живееш пълноценен живот, но няма да имаш такъв извън института .

Какви дрънканици само! Пълноценен живот!

„Затворник, движима собственост на компанията — това ли съм аз?“

Божил гледаше към мен в очакване, търкайки длани една в друга.

— Искам да стана правоприемник — изправих се решително, така че масата между нас се разтресе, а столът се катурна зад гърба ми.

Божил трепна и поклати отрицателно глава.

— Засега това е невъзможно. Няма как да стане с обратна сила. Законът не е влязъл, когато това се случи с теб. Не обещавам, но все ще измислим нещо. Но правоприемник ? Няма начин.

Помълчахме известно време, след което Божил бавно се изправи, приглади страните на сакото си и протегна ръка към мен. Помислих си, че по този начин изтри потта от нея.

— Аз ще тръгвам. Ти разгледай библиотеката — има доста книги. Можеш да гледаш телевизия…

— Не гледам телевизия — прекъснах го нервно.

Останах с убеждението, че доверието, което изградихме един към друг в първите ни срещи, се бе изпарило невъзвратимо. Дано той не мисли така, но се съмнявах в това. Не бе глупав.

— Утре ще се видим отново — каза невъзмутимо той, вече застанал до вратата. — Все пак, помисли — по-добре да си тук и да те има по този начин, отколкото да срещнеш неизбежния край, както всеки друг човек. Като всеки смъртен на този свят.

След излизането му, диодът на електронната брава присветна в червено и ето, че останах сам със себе си.

Отново.

Нямах проблеми с почивката през нощта. Сънувах нещо, но не го запомних, което означава, че не е важно, или поне аз така мисля. Или пък Антон така мисли. Стига глупости! Аз съм Антон!