Александър Белтов - Матрикант

Това за продължителността на човешкия живот бе вярно. В тази гнилоч, която ни заобикаля в градовете, биологичният организъм има все по-малко защитни функции. Запрашеността се приближава до тази, примерно, каквато е в средностатистическа въгледобивна мина. Отделно от това съществува риск да бъдеш прегазен, застрелян или пребит — просто ей така. Ако пък бъдеш наръфан от хилядите бездомни кучета, плъхове и подивели котки, тогава ще те тръшне нелечима за бедните болест.

Нямаше какво повече да обсъждаме, така че той се сбогува учтиво и си тръгна.

Вратата отново бе заключена за мен.

Тази нощ имах нужда да заспя, но изобщо не се получаваше. Една тревога се бе оформила в съзнанието ми и сега бързо набираше огромна маса. Толкова огромна, че не бях способен да виждам и не чувам нищо друго.

Ако аз съм матрикант и съм притежание на компанията, какво пречи да ме дадат на лизинг срещу пари. Изтриват мисловната матрица на Антон и мултиплицират поредния богат клиент в това тяло, а аз изчезвам. Не оставям никаква следа след себе си. Умирам ей така, ако това е желанието на някой друг, който мисли, че е негово право да решава. По-точно, по правото на един бизнес. По правото на парите. Многото пари.

Дори да жертвам свободата си — бих ли жертвал собственото си аз? Живота си, един-единствен и неподражаем Антон!

Излиза, че нямам право на живот. Според логиката на Божил аз не съм правоприемник и никога няма да мога да бъда.

Съзнавах и друго — времето, прекарвано тук, не е мой съюзник.

Демон! Аз съм демон. Тяло без душа.

Премествах възглавницата ту под главата си, ту под мишницата си. Лежах по гръб, сплел ръце пред гърдите си, или пък настрани — гушнал колене.

Технологията за това, което съм, се състои от две части. Едната част — това е скенерът, с който копират мозъчните връзки и подредбата на невроните, а другата е биомеханичният матрикант , готов да поеме нечия мисловна матрица. Оттук мога да съдя, че ако някой се добере до двете необходими условия — този скенер и тялото на матрикант , това може да се случи. От думите на Божил разбрах, че има опция за копие на нечия мисловна матрица върху моето копие, тоест да изтрият идентичността на Антон в тялото на матриканта . Истинското ми аз. И тогава аз ще бъда безвъзвратно изгубен, защото идентичността ми обитава единствено и само в тялото на матриканта .

Аз съм Антон! Не трябва да спирам да мисля като него. Не трябва да спирам да мисля като човек!

Електронната брава на вратата тихо прищракна и светна зелено. Беше отключено. Какво, по дяволите, става?

Вратата се отвори и от осветения коридор в рамката изникна човешка фигура. Ключът на лампата щракна и пред мен застана непознат мъж. Той заповедно сложи пръст на устните си. В другата ръка бе стиснал дръжката на малко метално куфарче. Изпъкналите му очи бяха насълзени, сякаш е слагал капки или е плакал. На светлината изглеждаха като прозрачни, а под тях синееха огромни подпухнали торбички. Косата му бе третирана с гел, или просто бе мазна от мръсотия и се бе сплескала откъм едната му страна. По тази причина главата му сякаш бе крива. Носеше синя униформа с черен кант на крачолите, а на гърдите му висеше килнат бадж.

Изправих се бързо.

— Тихо! Ще те изведа оттук.

Кимнах и се обух. Мисълта ми летеше. Тук нямах шанс да накажа виновните и да се спася. От друга страна — навън бях скрил на сигурно място по-голямата част от парите, които бях получил чрез Жорж и ченгето. Можех да намеря, тоест да си купя помощници и оръжие.

Следващия път, когато се върна на това място, ще съм готов.

— Оттук, върви след мен — прошепна, когато се озовахме в коридора. Като две безшумни сенки се изнизахме бързо и когато моят водач отключи добре укрепена в касата метална врата, се озовахме в заграден двор под открито небе. Огледах се и видях, макар и зад облаци от смог, очертаващото се слабо сияние на луната.

Човекът уверено ме поведе с бързи крачки към тъмната част на двора:

— Ще прескочим оградата… — дишайки тежко прошепна в ухото ми. — Там има подпряна стълба. Така че ме следвай. Разбра ли?

— Аха — потвърдих.

Не се обърнах назад.

Возехме се в някакъв ръбест, непознат за мен двуместен автомобил. Някакъв артефакт, останал като антична вещ от минала епоха. Учудих се как това нещо изобщо може се движи. Доста раздрънкан и често двигателят се колебаеше в своите обороти, но след задавено покашляне, решаваше да продължи да работи. Моят спътник, изглежда, бе свикнал с особеностите на возилото, така че не даваше вид да се притеснява. Оглеждаше се постоянно, сякаш за пръв път караше в тази част на града. Бе достатъчно тъмно, а слабите фарове едва-едва осветяваха очертанията на пътя. Търсеше нещо или някого. Куфарчето беше в краката му и му пречеше, така че човекът изпъшка, наведе се и със замах положи куфарчето на колената ми: