Александър Белтов - Матрикант

Какво можех да крия? Не се и опитах да измислям истории. Не и пред него. Какво можеше да ми стори един овчар в полето.

— Така е. Не съм оттук. Изгубих се. Бяхме компания с кола и слязох през нощта за малко, за да пикая. Бяхме се почерпили и сигурно приятелите са ме забравили на пътя. После се обърках и не знам накъде съм вървял — махнах неопределено с ръка. — Ей, там — посочих към съборетината с кладенеца — намерих нещо — хижа ли, какво ли?

— А, онова там? Старият овчарник на Луко. Откак умря, няма вече кой да чува овце и гледай — съсипия. Е, обаче аз имам една и да ти кажа ли — струва колкото пет от другите — изрече с неприкрита гордост мъжът.

Поседяхме известно време мълчаливо, загледани в кроткото животно, а овчарят потупваше с дълга пръчка напуканите си, на места прокъсани обувки. Беше ги обул на бос крак и през тесните цепнатини прозираше жълтеникава кожа.

Беше любопитен — то се усещаше, а в момента се опитваше да формулира въпросите си към мен. Аз мълчах и дадох правото му на първи въпрос, защото също имах въпроси към него.

— Абе, човек, да знаеш, много си се отклонил от пътя, а и градът е далеч. Е, не чак толкова — като духне вятърът оттам да докара мръсотията, та чак засенчва слънцето. Чудя се как живеете в тази смрад, ама то си е ваша работа… Жаден ли си? — извади от торбичката си стъклена бутилка и понечи да ми я подаде, но се сети нещо. — А, да избърша гърлото — издърпа ризата си напред и отърка бутилката в нея, — че може да си гнуслив. Нали?

— А не, не съм — излъгах. — Само че не съм жаден.

— Хм, че както искаш тогава?

Овчарят сам отпи от бутилката, зави капачката с почернелите си сбръчкани като грайфер на автомобилна гума пръсти и я пусна обратно в торбата:

— Виж, ако си гладен — нямам какво да ти дам, ама ако дойдеш с мен, все ще се намери нещо у дома. Ти накъде отиваш?

— Към града отивам — отговорих, събувайки обувките си. Палците бяха пробили чорапите и сега жълтите нокти се облещиха насреща ми. — Столицата… нали знаеш — гражданите са си за града.

Заразтърквах подулите се стъпала на краката ми. „Трябва да пооправят малко краката, ако искат матрикантът да няма проблеми. А може би трябва да се усещам точно така? Може би искат да бъде максимално близко с усещането до реалното тяло? Да не се приема като чуждо.“

Човекът замълча, видимо мъчейки се да сдържа любопитството си, но не знаеше как да продължи.

Аз не го облекчих и също замълчах. Само ако знаеше как се нуждая от помощ! После си помислих, че не е честно от моя страна да се възползвам, човека не познаваше словесни игри.

Загледахме се в овцата. След като бе опоскала храста почти до шушка, реши да се скрие от обедното слънце точно под рехавите му клонки. „Също като действията на хората — първо унищожават, а после се опитват да вадят ползи“, помислих и ми стана криво.

— Все пак не разбрах много — ама откъде идваш? — престраши се накрая да попита направо.

— Избягах от едни хора — изтърсих.

Мъжът подсвирна и наведе глава. Настъпи неловко мълчание, поне за мен. Човекът продължаваше да тупа с пръчката по скъсаната си обувка известно време. Не даваше вид ни най-малко да е уплашен.

— Абе, разбрах аз, като те видях такъв един… — почуди се известно време с определението. — Абе, градски си — то се вижда. Няма как на излет да си тръгнал така… Неподготвен. Пък и кой ходи на излет днешно време?

Той изчака известно време да отговоря, но аз мълчах.

— И сега що ще правиш? — продължи овчарят по-смело. — Ще искаш подслон, храна… Така ли? Кажи де!

— В общи линии.

— Какво ще рече „в общи линии“? — обърса с ръка носа си. — Казвай направо.

— Виж — започнах, — само ми покажи пътя към столицата, ама ако може не главния, а по-така, нали разбираш?

Овчарят подсвирна втори път и енергично зачеса с ръка голите си гърди.

— Аха-а, ясно! Уж си загазил, уж ме питаш, пък то… Хайде, не ми казвай кой те гони — да не загазя и аз. Щом не искаш да говориш — добре. Може и да си прав — съгласи се мъжът.

Може би пък не съм прав — помислих. Може би хората трябва да знаят — и то сега. Не после, когато ще е късно. Но от друга страна, какво ли зависи от тях — от масите обикновени човеци. Хора, които имат един живот, прекаран в лишения, борба за оцеляване, без перспективи, без свобода на духа. Живот празен.

Все пак трябваше да знам.

— Какво би казал — започнах предпазливо, — ако в бъдеще богатите могат да продължат да живеят заедно с богатството си ей така — за много повече години от нас. Дори вечно, да речем. А? Какво ще кажеш?