Александър Белтов - Матрикант

Аз съм Антон… Аз съм Антон… Аз съм Антон.

Трябва да се спре дотук! Нямам алтернатива. Или те мен — или аз тях!

Спънах се, изгубих равновесие и падайки, напипах с дясната си ръка нещо твърдо. Сграбчих го и видях окастрен от някого дървен прът. В едната си част бе подострен като копие. Изправих тяло, подпирайки се на него, и установих, че е с идеална дължина, за да се използва за бастун. Нямах нужда от него като такъв, но можеше да ми послужи при среща с глутница озверели кучета например… а и не само. Помислих, че съдбата ми подава ръка. Това е предсказание.

Отивах на война.

Парите стояха непокътнати на точното място, където ги бях скрил. Проверих и тайния знак, който бях поставил — никой не бе пипал или е бил изключително наблюдателен, за да го открие и положи отново по същия начин. Предпочетох да е вярно първото ми предположение.

Прибрах неголемия пакет под ризата си и го притиснах под лявата си мишница. Там е на сигурно място, поне засега. Нямаше смисъл да ги броя — има достатъчно, за да започна на чисто. И това ще се случи, но сега трябва да намеря къде да се подслоня, а затова ми трябват нови документи. Много разчитах на Таня да ме свърже с подходящите хора — бях сигурен, че познава такива.

След кратък пазарлък със случаен шофьор на очукано такси, той се съгласи да ме откара до женския манастир в полите на планината. Поиска парите предварително и си ги получи.

В колата миришеше на чесън и пот, а в ушите ми се набиваше еднообразен игрив ритъм на кючек. На предното стъкло имаше закрепена карта с името на шофьора и компанията, на която се водеше таксиметровата кола, но така и не успях да разчета нищо. Най-вероятно бе нелегална, но в моя случай това дори ме успокояваше. Шофьорът започна да си тананика в ритъма на музиката от радиото, чукайки с пръсти по волана. Личеше си, че бе доволен от сделката, която сключи с мен. Аз също бях доволен, но не го показвах. Прозорците на колата бяха отворени и ставаше течение, затова притворих моя. Той ме погледна странично, но си замълча. Под късите косми на небръснатото му лице, на дясната му буза имаше розов белег във формата на две пресечени къси линии почти под прав ъгъл, така че можеше да се приеме за кръст. Едва ли го беше направил нарочно — никой не искаше да бъде запомнян лесно. Носът му се разтече и той с ръкав обърса слузта, но въпреки това не затвори прозореца.

— Ти монах ли ще ставаш, брато — попита в опит да завърже разговор, — или монахиня, ха-ха — и ме сръчка свойски с лакът по ръката.

— Аз? Не — отвърнах лаконично. Не ми се говореше.

— Да знаеш к’ви монахини има там — не се отказваше индивидът. — Фиу — подсвирна — к’ви съм виждал кат’ слизат към града…

— Аха — кимнах и се загледах настрани.

— Пич, гле’й к’во става — завъртя копчето за усилване на музиката и забарабани с пръсти още по-силно върху волана. — Яко, а?

— Много — отвърнах все така лаконично.

Не след дълго бяхме вече в покрайнините на града и аз се загледах в сградите. Някога хората бяха правили опити за саниране, но твърде хаотично и по различно време, така че постройките приличаха на стара дреха, кърпена с различни по цвят и форма парчета плат.

Шофьорът се извърна към страничния си прозорец, наду бузи и се изплю силно навън. Направи го с такава лекота и замах, както добре трениран човек.

След няколко километра таксито напусна шосето и се заизкачва по стръмен и тесен път. Мъжът драстично намали скоростта и се обърна към мен:

— Гле’й к’ъв път, брато. Това ли било пътят за Рая, а? — отново ме сръчка с лакът и сам се засмя на неуместната шега. — К’во правят там тия женички — не знам. Слушай, мога да те чакам там, докато си свършиш работата, за да те закарам обратно, ама ще дадеш още пари. Ти оттам как ще се върнеш?

— Не ме мисли — бързо попарих надеждите му, — ще се оправя.

Той, разбира се, не бе прав, защото парите, които му дадох, покриваха и разхода му по пътя на връщане към града, но това го премълчах. Не исках да влизам в спор с него.

Притиснах с ръка сърцето си. Там, в джобчето, лежеше един рус косъм. Истинска част от истинската Таня. Червенокоската бе за другите. Почувствах учестения ритъм на сърцето си — или поне онова, което го заместваше. За мен си бе сърце. Мислех за момичето.

— Добре де, мога да те почакам половин час. Хайде, от мен да мине, безплатно, ’щото си пич — и побърза да се застрахова. — Ама само толкова. Ако искаш повече, дай някоя пара.

Този човек започна да ме дразни. За пари сигурно и в огъня би се съгласил да стъпи.