Александър Белтов - Матрикант

Луната започна да разбутва скупчилите се облаци, видимостта се подобри и сега можехме да се движим по-бързо.

Повървяхме доста време, преди мъжът да заговори отново.

— Ето го пътя — видях силуета на вдигнатата му ръка напред, когато усетих твърда почва под краката си. — Продължаваш в тази посока и ще стигнеш. Внимавай да не те бутне някоя кола, че карат, без да гледат. Може да опиташ да стопираш, но шансът да ти спрат е нищожен. И все пак пробвай — опита се да ме насърчи.

— Добре — нямах нужда от повече обяснения и от помощта му. — Оттук поемам сам. А ти ми кажи как да те открия… Там, за парите, които ти обещах.

— Брех, момче, ти ме шашна — зарадва се мъжът. — Никой градски не изпълнява думата си, ти ще си първият. — потупа ме в тъмното по гърба. — Ако все пак имаш късмет и решиш да го направиш — търси бай Стоил-Въжето, от Кладница. Тук всички ме знаят така… В Кладница, де… Моето село, нали така. Гле’й да не забравиш, а?

Уверих го, че няма да забравя и поех по пътя, подритвайки парчета изронен асфалт и камъчета в указаната ми посока. Силно се надявах, че обувките ми ще издържат на тази екстремална употреба и ще останат здрави, поне докато стигна града.

Движение на автомобили нямаше, но дори и да имаше, колебаех се дали да се опитвам да ги спирам. След няколко крачки се обърнах и махнах с ръка за сбогом. Дори и да не бе видял в тъмното, смятах, че така е редно да се разделят хората.

Имах сили в тялото си и ускорих крачка. Надявах се преди изгрева да съм в столицата, да взема, каквото трябва и да се покрия дълбоко.

Малко по-късно обаче установих, че така няма да стане. За лош късмет луната отново изчезна зад облаците и по тази причина много препятствия срещах в тъмното — няколко удара в някаква растителност и няколко изкълчвания от внезапно пропадане на почвата под краката ми, бяха сред тях. Седнах, за да изчакам да стане по-светло, а малко след това се отпуснах на земята, свит в ембрионална поза и така прекарах по-голямата част от нощта. Щурците сякаш усилиха своята песен. Може би бе техният любовен период. За тях аз бях поредният натрапник, позволил си да си присвои тяхното естествено място. Извиних им се мислено — само за тази нощ. Затворих очи — и без това бе безполезно да се взирам в тъмнината. И утре е ден!

Земята бързо изстиваше, а този хлад безжалостно проникна дълбоко в тялото ми и се настани там. Неканен, но безалтернативен гост. Отпуснах се, забравяйки всичко — забравяйки и него.

Когато щурците вече се бяха умълчали, разбрах, че трябва да е настъпила някаква промяна и отворих очи.

Слънцето занаднича нетърпеливо иззад хоризонта и бързо започна да се развиделява. Изправих се, за да огледам пейзажа около мен. Той не се беше променил, откакто бях поел сам. Навред разхвърляни хълмове и ниска, вкоренена в тях растителност, и огромни бели камъни, довлечени незнайно от кого и незнайно откъде.

Щях да продължа в същата посока, но преди това бръкнах в джоба на ризата си и оттам извадих късия рус косъм от главата на Таня. Вдигнах го пред очите си и бавно го завъртях. Той се прекърши леко в средата и се килна на една страна. Поднесох го към носа си, помирисах го внимателно, но не усетих никакъв аромат. Мушнах го отново в джоба на ризата си и продължих по пътя, взирайки се в далечината пред мен, нетърпелив да достигна целта си.

Имах идея къде е отишла Таня и смятах да я посетя, преди до нея да се добере някой друг.

Преди светлините на града да заблещукат в далечината, можех вече да подуша характерното му зловоние. Смес от разлагащ се боклук, дим от запалено твърдо гориво и автомобилни газове, задържащи разсейването на прах и изпарения.

Когато се доближих достатъчно, до ушите ми стигна обичайният звук, с който заспиваше и после събуждаше многолюдния град — воят на полицейски сирени.

Малко по-късно различих плясъка на няколко изстрела, без съмнение от огнестрелно оръжие. В близката към мен част на покрайнините избухна ярък пламък на голям стълб от огън и после също толкова внезапно изчезна. Недалеч пред мен залаяха кучета, а после като че ли се сдавиха едно друго, така че можех да различа и жално скимтене — това на победеното в битката животно. В повечето случаи битка на живот и смърт.

Ускореният ход стимулира мисълта ми, тя запрепуска напред, а аз не се опитах да я догонвам. Пуснах я на воля и тя не пропусна да се възползва от това. Въпросите заваляха един през друг, но някак си идваха заедно с готови решения. Защо трябва да се крия — и докога? Представих си как с парите, които бях скрил на сигурно място, мога да намеря някого да свърши един път завинаги с този скапан институт — да го унищожи, ако трябва… Чисто физически. Да попилее всичко там, така че да няма възможност да се възстанови. Да престане с това нещо и да се забрави, че някога е било. Да забравят и за мен. И защо, по дяволите, аз да не съм безсмъртен? Защо аз да не съм Антон — завинаги. Ако не мога да бъда правоприемник , тогава никой друг също не трябва да бъде. Такава програма никога не е съществувала.