Александър Белтов - Матрикант

Взех го в ръка. То не беше тежко и аз се изправих, пренебрегвайки острата болка в кръста. Запътих се напосоки. Тази нощ луната не можеше да пробие газовата пелена, а може би имаше дъждовни облаци, но във всеки случай тъмнината бе мой закрилник. Отворих ръце и с радост я прегърнах.

Далеч зад гърба си чух истерично свирене на клаксон и форсиране на автомобилен двигател. Добре, че човекът не е пострадал по-сериозно, помислих, но това ми даде допълнителен стимул да продължа и почти затичах в тъмното. Поизкълчих още няколко пъти глезените си, но освен краткото болезнено чувство, нямах друг проблем и това дори не забави моя бяг.

Не знаех колко далеч съм стигнал от мястото, където скочих от автомобила, но изгревът ме завари на билото на някакъв хълм. Калта, с която се борих при моето бягство, бе изчезнала и сега краката ми се движеха с лекота през ниските буренаци. Местността бе с доста разнообразна растителност — малки дръгливи храсти, ниски дървета и на места зелени тревни участъци. Ноздрите ми вдишваха чист свеж въздух. В небето се рееха малки пъстропери птички, гонеха се и играеха като въздушни акробати. Изпод краката ми литна малка жълта пеперуда и кацна на съседния цветен бурен. Цялата тази картина успокояваше ума и радваше очите ми — бе като рисувана детска книжка.

Седнах на земята и се опитах да отворя куфарчето, но то беше заключено. Огледах се наоколо, намерих един по-голям камък и с него силно ударих едната ключалка в опит да я счупя. Не успях. Ударих още няколко пъти — без резултат. Нямаше начин да успея без оригиналното ключе или поне от някакви инструменти. Оставих този проблем за по-късно.

Изправих се и се опитах да намеря някакъв ориентир, но безуспешно. Не знаех дори на какво разстояние приблизително съм от столицата.

Спуснах се по хълма, преминах поле, обрасло с трънаци, и отново се заизкачвах. На върха на новия хълм видях в подножието му неголяма стара, отдавна изоставена постройка. Покривът се бе срутил и само голите стени стърчаха като плочки от игра домино. Тръгнах надолу. Като приближих достатъчно, открих, че има нещо като двор, ограден с плетени клони. Влязох вътре и се озовах пред кладенец за вода. Издърпах въжето, за да вдигна кофата, но такава нямаше. Въжето висеше свободно. Жалко! После ми хрумна нещо. Завързах дръжката на куфарчето с въжето и го спуснах обратно в дупката. И без това не можех да го отворя, само ми пречеше. Може изобщо да не е важно за мен. Нека стои тук скрито. Засега.

Когато седнах да си почина, облегнал гръб на каменното тяло на кладенеца, до ушите ми достигна странен звук. Напрегнах слуха си, за да открия посоката откъдето идваше. След кратко колебание станах и се запътих натам. Можех вече по-ясно да определя шума — приличаше на звънче — такова, каквото помнех от моето детство. Да, моето детство, защото аз съм това, което мисля, чувствам и помня.

Денят бе ясен и можех да виждам далеч пред себе си, но все още не откривах източника, а той се засилваше все повече. „Тук някъде е“ — помислих и в този момент го видях. Рунтаво и едро животно — овца, обикаляше около висок храст и току вдигаше глава, за да пощипва от зелените му листа. Почти веднага забелязах и изпружени човешки крака, подаващи се изпод сянката на съседен храст. Вероятно беше стопанинът на животното. Нямаше какво да рискувам и реших да го заговоря, и да потърся информация за местонахождението си.

— Здравей! — подех високо, изминавайки последните няколко метра помежду ни.

Човекът рязко се изправи и поседна, търкайки очите си. Изглеждаше сънен и доста объркан. Съжалих, че вероятно съм го изплашил, но не знаех как да подходя по друг начин.

Той притеснено стегна връвчицата, служеща му за колан — панталоните му бяха големи и зейнаха на мястото на талията му. Изтърканата му риза беше разкопчана почти до пъпа и показваше побелели слаби гърди. На мястото, където бе лежала главата му до този момент, остана смачкана вълнена шапка. На косата му бе провиснала сламка и подразни челото му. С рязък замах човекът я отстрани, а после позаглади с ръка необръснатите си бузи в опит да придаде приличен вид на стърчащите на всички страни твърди косми.

— А, здрасти — отвърна, след като дойде на себе си. — Аз, таковата… Малко съм позадрямал. Седни, де! — тупна с ръка до себе си. — Почини си.

— Не, не съм уморен, но… добре — подвих крака и седнах до него.

— Ти, като гледам, не си тукашен май… — зададе нещо като въпрос. — Май си градски… С тия дрехи. Тц-тц.