Александър Белтов - Матрикант

Овчарят започна да се муси странно, повдигна вежди, а после облиза с език дебелите си устни:

— Е, та те само за това ламтят — пари, охолен и дълъг живот.

— Не, ти май не ме разбра — натъртих. — Подготвят го. Който има пари, да плаща — остава, който не — мре.

— Абе, то наш’то живот ли е? — въздъхна непознатият — Ей го, той, синът, от колко време е там — в града, и не се обажда — жив ли е, здрав ли е. Колко деца отидоха там и ни вест, ни кост. Като някаква озверяла ламя е този град. Потъват сякаш в бездната, ама тук — нали няма работа… Що вършат там, не знам. Хей, да ти дам снимката му — да го потърсиш, а? — оживи се овчарят.

— Много бих искал да ти помогна, но няма как. Самият аз се крия и нямам намерение да стоя там. Само да намеря един човек… Едно момиче… Една послушница… Свят човек — да знаеш, но преди това в града трябва да взема едно нещо. Един пакет. Оставил съм го на сигурно място, ама е в града. Хей, знаеш ли какво ми хрумна? — потупах човека по рамото. — Ще ти дам пари. Достатъчно, за да наемеш някого да свърши тази работа. Какво ще кажеш?

Овчарят заклати глава одобрително и макар малко трудно, но се изправи. Посегна с пръчката към овцата, подканяйки я да става и после се обърна към мен:

— Хайде, денят преваля, нямаме много време… Път е.

Въодушевих се и аз и скокнах на крака. Някакво животинче се подплаши и се шмугна в малка дупка, близо до мен. В бързината не успях да видя какво е. Вероятно полска мишка или нещо подобно. Ритнах без причина малко ръбесто камъче в тази посока, а то, за мое учудване, подскочи и попадна точно в тази дупка. Почувствах се гузен от това.

— Я, подай ми шишето да пийна малко — макар да можех да издържам на жажда, исках да породя допълнително доверие към мен. Психологически трик, от който едва ли имах нужда.

— Ето — подаде ми го, след като го извади от торбичката, — пий! А за това, което каза… Това за богатите и вечния живот…

— Да? — погледнах го в очите.

— Ами не е лошо, тъй мисля аз. Представи си, че се замогнем по някакъв начин — аз или синът ми. Не бихме ли могли и ние… да кажем, да се възползваме от това? Да живеем и ние толкова… Да живеем… Вечно.

Погледнах лицето му, а то сякаш се стече и размаза, и така загуби човешките си черти. Защо ли се учудвам, впрочем?

— Да — потвърдих, — бихте могли, разбира се.

Лицето на мъжа изгря.

Калната овца бе тромава и това ни бавеше, но моят спътник за нищо на света не искаше да я върже със синджир, за да си я прибере на връщане. За капак на всичко няколко пъти спирахме принудително, за да почива изтощеното животно. Миришеше ужасно и аз се стремях да не бъда близо до него. Колкото и дълъг да бе денят — дойде вечерта, а ние все още не бяхме стигнали. „Близо е вече“, повтаряше за пореден път моят водач, сочейки неопределено напред, и ние продължавахме да вървим. Благодарение на луната все пак можехме да се движим дотолкова, че да не се пребием по някой песъчлив и хлъзгав склон. За светлина от звездите и дума не можеше да става — бяха скрити от облаците.

— А ти? Как загази, та…? — не издържа по някое време на любопитството водачът ми.

— Оф — не скрих досадата си, — заради един пиар… Е, и за пари де, но в началото идеята беше пиар.

— Какво?

— Пиар — не знаеш ли? — логично бе да не знае, но за мен бе странно. — Това са режисирани мероприятия, организирани за публични личности, имащи за цел пряка връзка с обществото. Целта, разбира се, е да се покаже и затвърди усещането, че те — публичните личности, са част от цялото общество. Произлизат и принадлежат на него.

Човекът едва ли щеше да разбере този изказ, затова махнах с ръка и продължих искрено.

— Когато искаш да излъжеш някого и се преструваш на нещо друго — опитах се да му го обясня най-просто. — Само за пред хората, обаче. Абе, прост трик, ползван от политици и няма да повярваш — но без него не може. Лъжеш, че си такъв един загрижен, че правиш нещата само и изключително в обществен интерес, но падне ли завесата, теглиш една майна на всички. Грабиш с две ръце. Колкото успееш, защото утре може да не си там. С една дума — лъжлив образ.

— Аха — мисля, че разбра елементарното ми обяснение. — Значи това, което виждам, не е това, което е? То е само за пред мен, така ли? Знаех си аз… Та и ти ли така?

— Може да се каже — съгласих се. — Всъщност, точно това е.

Някъде до нас нервно изкряска птица и после шумно отлетя напред. Скоро чухме бързите плясъци на крилата да приближават обратно. Известно време го чувахме да кръжи в писъци високо над нас, но после утихна.