Александър Белтов - Матрикант

— Виж, има една работа — започнах колебливо, — може да изкараш пари, ама малко е опасна. Не трябва да се разчува…

— Абе, пич, та нали за това говорим? — зарадва се шофьорът и завъртя копчето на радиото, за да намали музиката. — Щом плащаш кинти — немаш грижа. Аз съм бетон.

Този можеше да ми свърши работа с института , но първо трябваше да си набавя документи чрез познатите на Таня.

— Малко е деликатно там, може да пострада някой — продължих да го изпитвам, за да разбера докъде би стигнал.

— Е, така е в живота: Едни печелят — други губят — изказа се философски таксиджията. — Казах ти — немаш грижа. Ти само намери кинти! Знаеш къде да ме намериш, нали — посочи с палеца на свитата си ръка към задното стъкло, — пак там, където ме видя. Аз съм си на пиацата на кръговото. Чу ли, бе? Там плащам за стоянка.

Беше се заинтересувал и бе готов на всичко. Това е моят човек!

— За какво ти е таз’ тояга на задната седалка? — полюбопитства, намигайки ми, извърнал глава към мен. — Някой май те дразни, а?

Наистина, какво бих направил с тоягата, освен да отблъсна зъбите на някое бездомно куче.

— Слушай, ти можеш ли да ми намериш оръжие… Да кажем, пистолет или нещо пò така? — отвърнах на въпроса с въпрос.

Таксиметровият шофьор усили барабаненето с пръсти върху волана:

— Да-а-а… Така значи. Искаш и ти да участваш… Много си бесен, брато. Много си бесен на някого, щом искаш да участваш лично. Така ли е?

Замълчах. Не е нужно да знае всичко — само толкова, колкото аз преценя. Колата намали скоростта и шофьорът отново зачука с пръст по таблото.

— Мама ти мръсна!

— Какво? — погледнах към таблото и аз, но не видях нищо.

— Абе, водата… Загрява пущината. Ще трябва да спрем.

Колата рязко спря, гъста пушилка обля купето отвън и продължи по пътя напред, докато не се разсея след няколко метра. Шофьорът отвори вратата откъм неговото място. Бе станало прекалено топло вътре и той опитваше да се разхлади. Аз също отворих моята врата. Веднага се почувства хлад. Бяхме се отбили от главния път доста отдавна и мястото, на което бяхме спрели, изглеждаше пусто. Проскубани храсти и ниски хилави дървета, лесно огъващи се на напъна дори на слабия вятър.

Без да каже дума, шофьорът слезе, отиде отзад и отвори багажника на колата. Извади нещо, завито в парцали, размота ги сръчно, като ги остави да паднат на земята, и видях, че в ръцете си държи пушка. Доближи се бързо до моята врата, така че дори нямах време да реагирам. Бях в ръцете му, както се казва. Проклех се наум за това, че вероятно го бях провокирал. Сигурно мислеше, че нося голяма сума пари. „Лесни пари!“

Извърнах очи назад към седалката, където бях оставил тоягата — никакъв шанс да я грабна и използвам, преди той да стреля. Оставаше обаче вероятността да не засегне важна част на тялото ми. Божил ме бе уверил, че не съм безсмъртен при удар в точното място. Не знаех къде е то, но със сигурност имаше такова.

Очите на шофьора проследиха погледа ми и веждите му се извиха като гръбнак на котка между носа му, а после се изравниха в дебела линия и човекът се разсмя гръмогласно:

— Абе, брато, насра ли се от страх, а? Гле’й само каква пушка имам — тикна я в ръцете ми.

Аз я поех и след като пръстите ми се опариха от студената цев, му я върнах обратно, за което веднага съжалих. Погледнах я отново в ръцете му — имаше странни резки по повърхността на цевта в предната част, сякаш бе стъргана с нещо остро. Оръжие с история.

— Не бой се, де! Нали искаш нещо такова? Казах ти — бетон съм. Ти се погрижи само за кинтите — извърна се и я насочи нагоре по посока на нещо, което плуваше в небето недалеч от нас. Загледах се и след известно време различих контурите на сивкав балон. Беше доста голям, но въпреки това се сливаше с общия фон. Странно, помислих, обикновено балоните са оцветени в ярки цветове.

Шофьорът се наведе, взе парцалите и започна старателно да увива оръжието. Пристегна, колкото можа и я положи обратно в багажника, като известно време дрънкаше нещо и изпсува ядно. Бе направил някакво преместване на вещите там. Не можех да видя от мястото си какво точно, но по ругатните му се разбираше, че не е доволен от резултата. Накрая затвори капака на багажника със замах, така че ушите ми гръмнаха, а колата се разтресе. Върна се на седалката до мен и завъртя ключа. Приближи лице до волана, за да погледне от по-близо уредите на таблото, като почука с пръст върху мястото:

— Още малко, брато. Нека се охлади още малко.