Александър Белтов - Матрикант

Няколкото руини на сгради, приличащи на стъпкани термитници, препречваха пътя и шофьорът бавно започна да ги заобикаля, а после, без да се смущава, запсува на глас.

Сега дори през затворените прозорци в колата проникна зловонието на разлагащи се материали — това беше едно от сметищата, използвани от столичната управа, а всяко сметище бе съпътствано и от своите обитатели. Складираните там „временно“ бали с боклук отдавна бяха разкъсани и разпилени по и без това отровената почва. Бездомни кучета, врани, лисици, плъхове и най-вече човекоподобни създания, мутирани в биологията си, се хранеха с каквото им попадне, а то в повечето случаи не ставаше за ядене дори на освирепелите от глад животни.

Мярнах няколко дребни силуета, които бързо се скриха измежду развалините на сградите. Разръбени стени, отхапани врати с изкъртени каси, със зеещи дупки на мястото на прозорците и продънени покриви. Не смеех дори да помисля какво може да се крие там, вътре. Лекият вятър, вместо да разчиства въздуха, вдигаше допълнително сиви кълбета прах и ги набучваше в разбитите прозорци, които като изгладняла ламя ги поглъщаше лакомо.

Дали наистина не сгрешихме, че бяхме тръгнали по този път?

Протегнах глава напред и огледах, доколкото можех, небето. Стори ми се, че съм си въобразил, но не — наистина балонът ни съпътстваше. „Ах, защо не носех противопрахова маска в столицата, когато отидох за парите? Някоя камера все пак ме е засекла, няма какво друго да е. Павето, с което бях затиснал пликчето, бях завъртял по уникален начин, а според мен след това не бе местено. Как ли са ме открили?“ Лоша работа.

Бръкнах с ръка под ризата си и пръстите ми попаднаха върху привързания плик. Не напипах нищо по-различно от пачки пари и това ме успокои. После се сетих колко настояваше полицаят, когато вземем парите, да ги прехвърлим в друга торба. Помислих малко и после отново започнах да мачкам с пръсти дъното на плика. Да, със сигурност напипах нещо подобно на химикалка или молив. Тънко и дълго. Не бяха пари със сигурност. На дъното на плика имаше чуждо тяло. „По дяволите! Колко съм наивен!“. После ми хрумна, че дори Лила да не ме бе предала, те можеха да проследят движението ми.

— Можеш ли да спреш за малко? — помолих шофьора.

— Абе, брато, ти луд ли си? — обърна се той с блеснали от напрежение очи. — Не стига че се подведох по акъла ти да сменя маршрута, а сега и да спирам. Ако ти се пикае, ще стискаш. Гле’й само какви изроди има тук — махна неопределено ръка.

— Да, не спирай — примоли се Таня, раздвижвайки се на задната седалка. После постави ръка на рамото ми. — Какво ти става, Антоне?

Реших да съм директен.

— Слушайте и двамата, не оставя ли нещо тук някъде, спукана ни е работата. Виждате ли балона — някъде над нас е. Ще загазим — пропуснах да поясня, че ще загазя само аз, но шофьорът прие нещата така, както аз исках.

— Брей, брато! Какво си надиплил, бе? Кой те гони? — и заизвива дебелия си потен врат, за да погледне към небето. — Тук ли е още? Нищо не виждам.

Тъкмо да му кажа да внимава в пътя, колата се заби в дълбока кална яма, като почти цялата предница потъна. От рязкото спиране в препятствието главата на мъжа издрънча в предното стъкло, а аз едва успях инстинктивно да протегна ръце и да забия длани в таблото. Изглежда, Таня е нямала този късмет, защото чух как извика и когато извърнах глава назад, намерих я с наведена глава, хванала с ръце челото си.

Моторът на колата се форсира, а след миг изхърка, задави се и изгасна.

Със замах отворих вратата и пъргаво скочих навън. Краката ми попаднаха в изровена в стария асфалт дупка и почти изгубих равновесие, така че се подпрях на колонката на вратата. Огледах се, доколкото можех да видя, но не забелязах никого. Вдигнах очи нагоре и видях балона, надвесен точно над нас. Сянката му изцяло бе захлупила неподвижната кола. Сега можех да го огледам по-подробно. Имаше форма на малка продълговата тиква. Многобройни въжета, подобно паяжина, свързваха балона с неголям кош с метални перила, висящ под него. Можех да видя отчетливо силуетите на две човешки глави, надвесени над перилата, както и бавно въртящата се жълта перка отзад.

„Сигурно е от месинг — страхотно!“ — пробяга в главата ми. Що за глупост — да мисля в този момент от какъв метал може да е движещата се перка на балона. „Дали е пълен с хелий? Какво ли го вдига във въздуха?“ — поредната безсмислена за мен въпросителна.

Върнах се към автомобила и отворих рязко задната врата. Почти насила изведох хлипащата Таня и я оставих седнала в калта, с разпиляна около краката й дреха. Извадих тоягата от купето на колата и я размахах по посока на балона. Там нещо се размърда и главите тутакси изчезнаха.