Александър Белтов - Матрикант

Сега си спомних нещо: огромното тяло на балона приличаше на кит, досущ на онзи, който бях мярнал онази сутрин, когато започна всичко.

Прикрих се инстинктивно и обърнах поглед към тавана на помещението. Въпреки сумрака видях огромна метална кофа, висяща на прокъсани стоманени въжета. Опасявах се, че ако въжетата не издържат, от тежестта си може да падне върху нас всеки момент. Явно, търсачите на скрап не са успели да я достигнат и откачат. Там някъде над нея трябва да се е позиционирала и машината преследвач. Дали от вибрациите на перката, или от нещо друго, но от кофата се откъснаха малки парчета метал или ръжда и се пръснаха на пода до мен. Залепих се до стената, за да избегна зоната на падането на кофата, ако това все пак се случи.

Така прилепил се до стената, с предпазливи стъпки започнах да изследвам района, в който бяхме попаднали. Не бе добра идея да се застояваме тук — преследвачите ни ще станат повече. Нещо се размърда пред мен. Дали не бе някой скитник? Вдигнах тоягата си, готов да се отбранявам. Няма да се дам лесно. Проблесна бялото на нечии очи, но твърде ниско. Човекът бе легнал. Приближих се енергично и протегнах тоягата напред. Усетих допира на нещо меко. Очите примигаха и се поизправиха, но не много. Приближих се още малко — някакво животно се бе надигнало. Шофьорът се беше изравнил с мен, насочил пушката пред себе си.

— Куче, бе, брато. Куче е — потупа ме по гърба. — Не бой се, не виждаш ли, че него го е страх.

Спуснах тоягата.

— Аз също имам куче в двора — продължи той. — Винаги съм имал и познавам поведението им.

Отдъхнах си — макар да бях готов за бой, се зарадвах, че не бе човек. Извърнах се назад, но нещо ми хрумна. Нещо, което може би щеше да ни помогне.

— Можем ли да хванем кучето? — обърнах се към него.

— Да, защо?

Бе в правото си да пита, но самият аз все още осмислях детайлите на плана, с който се надявах да се измъкнем оттук.

— Трябва ми… Да свърши нещо полезно за нас. Чакай — наведох се, развързах лявата си обувка и извадих връзката от нея. Обърнах се с гръб към шофьора и бръкнах под дрехата си. С рязко подръпване разкъсах дъното на плика и го извадих заедно с предмета вътре. Не бях сигурен, но това наистина може да е някакъв предавател, който насочва преследвачите ни. Пуснах ризата да покрие тялото ми и се обърнах с лице към мъжа.

— Вържи това нещо на врата на кучето с връвта, моля те! — подадох ги на шофьора.

— Абе, ти! Гледай го! — взе нещата от ръката. Вдигна ги за момент пред очите си, сви устни и поклати глава. Изглеждаше учуден, но щеше да го направи. Каквито и подозрения да бе имал, остави ги за себе си.

Без да каже дума, доближи кучето, наведе се бързо и го хвана за врата. То се задърпа назад, но мъжът явно го стисна силно и то се примири, като подви предните си лапи. Муцуната му почти се долепи до земята и то заскимтя, но остана в желязната схватка на шофьора. Почудих се дали има нужда от помощ, но мъжът уверено се справяше.

След като изпълни задачата си, все още придържащ треперещото животно в ръцете си, се обърна към мен:

— Сега какво?

— Сега трябва да пропъдим кучето оттук — трябва да се движи из района.

— Аха — изглежда, мъжът схвана замисъла.

— А ние? — обади се Таня.

— Ние ще използваме тъмнината и ще се измъкнем — изложих накратко плана си.

Доближих се до вратата и погледнах навън — все още не бе достатъчно тъмно и поседнах до рамката.

— Ще чакаме — обявих на моите спътници.

— Ще чакаме — съгласиха се те. След което седнаха до мен. Усещах потрепващото тяло на Таня, облегнато на мен, и не след дълго приятна топлина се разля по страната ми. Тя също се успокои и леко стисна ръката ми. Главата й се отпусна на рамото ми и аз престанах да въртя главата си, за да не й попреча на почивката. Мълчахме и чакахме.

Малко по-късно, под закрилата на тъмнината прогонихме кучето, а ние се измъкнахме от укритието си и приведени почти до земята прибягахме до заседналата на пътя кола. Тя все още беше с отворени врати и явно никой не бе идвал при нея. Двамата с шофьора напънахме мишци и с много усилия леко я избутахме назад. Той седна зад волана, завъртя ключа и „О, чудо!“ — колата изкюфка няколко пъти, но запали.

— Хайде, няма да ви чакам! — подкани той и ние с Таня бързо се намърдахме в автомобила.

Надявах се китът да си бе отишъл, а когато се върне, поне известно време да се движи в посоката на обичайния маршрут на мършавото бездомно куче. Ако имаме късмет този план да проработи — това ни даваше добър аванс и шанс да избягаме.