Александър Белтов - Матрикант

— Абе, мама ви мръсна! — шофьорът на свой ред бе излязъл навън. Видях тънката струя кръв, стичаща се между веждите му и капеща от върха на носа му към земята. Като се подпираше на вратите на колата, стигна до багажника, отвори го и извади оттам увитата в парцали пушка.

— Дай на мен — приближих го и задърпах оръжието от ръцете му, веднага щом парцалите паднаха на земята, но той го бе стиснал здраво и не пускаше. Почти сблъскахме напрегнатите си лица. Той ръмжеше като звяр, но аз дърпах с всичка сила и сигурно щях да надвия, ако в този миг не усетих огромна тежест на гърба си. От това коленете ми се подгънаха и аз пуснах оръжието. Таня бе сключила ръце около врата ми и бе увиснала на рамената ми.

— Недей! — изписка в ухото ми. — Ще убиеш някого!

— Да мрат! — изпуснах яда си аз.

— Да мрат! — повтори и шофьора и насочи пушката към балона.

Таня направи гримаса и извърна глава назад. В този момент пушката гръмна оглушително. Видях силния откат на приклада и как рамото на мъжа се разтресе. Лицето му се изкриви грозно, но не разбрах дали от болката в удареното рамо, или от гняв.

— Следващият път, мама ви мръсна! — развика се той, но свали оръжието. — Няма да ви се размине, скапаняци-и-и.

Балонът продължи да виси във въздуха и по всичко личеше, че не бе засегнат.

Скочих обратно в колата, вдигнах ризата си и се опитах да сваля плика с парите, но не успях. „После ще извадя предавателчето оттам, ако наистина има такова“ — обещах си наум и задърпах Таня за ръка към най-близката срутена сграда. Извърнах отново глава нагоре, търсейки балона само за да видя опашката му. Перката се въртеше доста бързо и аз отбелязах, че балонът бе доста маневрен за размерите си. Не видях надписи по него, което ми се стори странно — винаги съм знаел, че рекламата е на първо място.

Когато стигнахме руината, можех да прочета протрития надпис на част от стената — „Коксохим“. Мушнахме се през дупката, зееща там, където някога е била вратата, и пред нас се откри огромно затворено пространство, сякаш бомбардирано от метеоритен дъжд — дупки зееха по стените и покрива му. Шофьорът куцаше след нас, ругаейки всеки и всичко, стиснал пушката, и щом влезе, се отпусна тежко на земята. Прикладът на оръжието издрънча на циментовия под. Мястото е било изоставено отдавна, така че сега бе ползвано за временен дом на някого. По земята бяха разпръснати части от мебели и домакински уреди, а до една от стените бе облегнато легло с провиснала пружина. Имаше и приспособено място за огнище. Това успях да видя поради слабата осветеност. Лъчите отвън трептяха, накъсани от мръсотията и праха, вдигнати от нас при нахлуването ни в помещението.

Таня запуши ноздрите си с пръсти и направи ужасна гримаса. Миришеше безобразно, направо вонеше. Не знам как миришат коксовите въглища, само съм чувал, че са най-калоричните и когато горят, вдигат температура над хиляда и петстотин градуса по Целзий. Предположих, че тук са се съхранявали и ползвали именно коксови въглища.

Непоносима смрад! Залютя ми на очите и инстинктивно избърсах с опакото на дланта си избилата сълза.

Шофьорът прекърши пушката на две и оттам изпадна метална гилза. Тя звънна на пода, превъртя се и се търколи, спирайки в краката на Таня. От нея излезе тънък бял пушек и бързо се сля с общия фон.

Мъжът бързо извади от малка кожена кесия нов патрон, пъхна го в магазина на пушката и със замах я затвори.

— Последният ми — поясни кратко, — но, кълна се в Бога, няма да отиде нахалос.

Обърнах се и се приближих до разбития вход на убежището ни. Чувах нещо, но не можех да определя какво. Някакво глухо боботене. Бавно и ритмично.

Извърнах се и видях Таня, приседнала до шофьора. Приличаше на малко изплашено животинче. Дори в сумрака можех да различа разширените зеници на красивите й очи.

— К’ви бяха тия, бе? — подвикна към мен мъжът.

— Гадове — отвърнах.

— По-точно? — настоя за отговор.

— Човеци, бе, гадове. Нали ти казах — какво друго може да са човеците.

— Антоне! — обади се Таня. Усетих укора в гласа й.

Нещо подразни слуха ми и извърнах глава по посока на източника.

Бум-бум-бум. Бавно и ритмично. Отново онова глухо боботене отпреди малко. Погледнах нагоре — шумът идваше от въртящата се задна перка на балона. Бе се смъкнал доста ниско над земята и изглеждаше още по-голям и внушителен. Двете глави отново се появиха, но този път бяха снабдени с черни метални шлемове, на които бяха закрепени очила с кръгли рамки. Две дълги цеви се показаха, бързо се насочиха надолу и после право към нас. Балонът бавно извъртя носа си към нашето укритие. Някъде отстрани видях да се полющва не много дълга въжена стълба, прикачена към балона. Жълтата му движеща перка се въртеше звучно, загребвайки мощно порции въздух — бум-бум-бум. Придвижи се и застана някъде над сградата руина.