Александър Белтов - Матрикант

Когато прогледнах отново, виждах море от танцуващи тъмни сенки, а от тях пред мен изплува изопнатото от изненада лице на Таня.

Прегърнах крехкото й тяло и го притиснах силно до себе си. Таня трепереше като мръзнещо коте.

— Страх ме е! — прошепна тя и се сгуши в гърдите ми.

— И мен ме е страх, Таня — промълвих, — много ме е страх.

Не трябва да се срамувам от това чувство — та аз съм човек!

По-късно през нощта изоставихме таксито в разхвърляно предградие на столицата и когато най-после се придвижихме до центъра с раздрънкан трамвай, се покрихме в човешкия поток.

Намерихме подходящ евтин хотел, където никой не задаваше въпроси, и далеч от района на ченгето. Таня отлично знаеше къде не трябва да ходим и това би трябвало да е добра гаранция, че няма да го срещнем. Излизахме на улицата само когато имаше нужда от това. Аз продължавах да нося маската против прах, а тя бе младо русоляво момиче с прости дрехи, почти хлапе, хванала ме под ръка, внимаваща къде стъпва. Бяхме обикновена двойка, която по нищо не биеше на очи — или поне така ни се искаше да изглеждаме. Обичайният поток от хора, кръстосващ центъра на столицата. В миналото всячески го избягвах, а сега се бе превърнал в наш закрилник.

След като Таня взе нещата в свои ръце и посетихме два-три адреса, няколко дни по-късно разполагахме с нови документи, в които бяхме женена двойка. Нищо не е невъзможно, стига да имате необходимите пари и да познавате точните хора. Таня без съмнение познаваше такива, а аз имах необходимите пари. Бяхме перфектната в такъв случай комбинация.

Докато излизах в тълпата за дребни продукти, на няколко пъти забелязвах очертанията на огромен кит, реещ се високо в газовите облаци над града. Никой не му обръщаше внимание. Мислено вдигах пушка, прицелвах се и стрелях по него. Представях си как стремглаво пада, обгърнат в пламъци и оставящ сива пушечна опашка след себе си, а от това ми ставаше по-леко.

Страх бе обзел същността ми. Онзи страх за живота, който кара хората да вярват в необяснимото и да се обръщат с надежда към него. Да се уповават на неговото име и да действат според неговите неписани закони.

Невидима, но могъща сила сякаш бдеше над мен. Спомних си блестящото острие на ножа в ръката на Жорж, изстрела и счупеното стъкло на таксито, както и отпуснатия труп на шофьора. Невероятно бе, че притежавам такъв късмет. Имах мисия и тя бе да остана жив и свободен. За какво — все още не знам.

Каква бе тази сила, която не позволи да бъда в плен, продаден, измъчван, убит или дезинтегриран — не знаех. Не зная и досега. Не познавах лицето й, не познавах името й, но подозирах, че има някаква всевишна сила — там някъде далеч, наблюдаваща и отмерваща делата на всички ни. Някаква добродетелна същност, която бди и пази своите смирени чеда. А аз бях точно такъв. Бях смирено чедо — творение, макар не на природата, но нечие творение. Имах правото и ще го пазя!

„Сблъсък на интелигентносттa и страхa?“

— Теб, който не познавам, но познавам силата, с която пазиш всички твои чеда, равни и смирени пред Теб.

Обещавам и сключвам този обет за вярност. Ще почитам същността ти, ще славя същността ти и няма да имам друг идол, освен Теб и твоята единствена и всемогъща същност.

Закриляй твоето творение и твоя раб смирен! Закриляй стъпките, действията, помислите ми! Не позволявай без причина да съгрешавам пред теб!

Обричам се да пазя тялото си, същността си и всеки мой артефакт, жив и неопетнен — докато имам сили.

Твой смирен раб — демон.

Шлях се без посока известно време из зле проектирания и още по-зле изпълнен квартал в покрайнините на София. Никога не бях идвал тук и в началото дори ми бе интересно да го разгледам. Сградите сякаш са се надпреварвали коя да изникне първа, без да търсят общия ред и хармония. Можеше да се види шестетажна сграда без нито един прозорец на лицевата страна, а до нея — лепната недовършена четириетажна жилищна кооперация с широк, но нисък вход за автомобили, сякаш е зинала паст към улицата. До тях — ниско ламаринено помещение с идеята да бъде ресторант, но сега през изпочупените му прозорци можеха да се видят нахвърляни върху празните маси столове със стърчащи към тавана крака. Сплетени в общ кичур, многобройни кабели опасваха като корабни въжета постройки, дървета, та дори стълбовете за улично осветление. Никоя от сградите не бе поддържана с години, а асфалтът на улицата, по която се движех, макар и все още цял, бе разпукан на безброй места, наподобявайки корубата на огромна костенурка. Това, че го имаше, не означаваше, че тук автомобилите са предпочитаното средство за предвижване. Имаше, разбира се, и такива, шумно преминаващи около мен, но повечето, които видях, бяха тук на последната си спирка. Разкрачени и без гуми — грохнали на земята метални останки. Макар с разбити стъкла и изтърбушени вътрешности, все пак изпълняваха някаква социална функция — бяха се превърнали в дом на клошари.