Александър Белтов - Матрикант

Жителите, които обитаваха комплекса, бяха в синхрон с общата картина. Изглеждаха отпуснати и твърде бавно преминаващи по обсипаните с боклуци улици, в сравнение с тези в центъра на града, където постоянно движещата се тълпа бе обичайна гледка. При срещите ни минувачите гледаха лошо към мен, което ме подсети да навеждам главата си. Оказа се, че това има и предимство, тъй като на някои места в земята виждах да стърчат срязани метални тръби с неизвестно предназначение.

Никъде не забелязах така характерните малки затъмнени глобуси на обществените камери, така че си направих извод — кварталът наистина бе „чист“, както го бе описала Таня. Помислих си, че тези отрязани тръби по улицата, за които вече споменах, вероятно са били предназначени именно за стойките за монтиране на камери.

Нямаше и електронни табла, предупреждаващи високите нива на прахова замърсеност. Хората дишаха спокойно и не видях никой с противопрахова маска. Какво дишат — по-добре да не знаят. Аз не носех моята, за което съжалявах — чудесно прикриваше лицето ми, но Таня бе настояла, за да не привличам излишно внимание.

След като се уверих, че никой не ме следва, се насочих към моята крайна цел. Лесно открих ориентирите, които ми даде Таня, и намерих нужния ми адрес на това опасно за външни хора място. Надявах се в крайна сметка да се срещна с човека, с когото исках да разговарям.

Вдигнах глава към фасадата. Мазилката беше олющена на огромни парчета, под които прозираха петна от тъмни тухли. Видях и балкона на втория етаж над входа. Таня го беше описала много точно — някогашната цветна градина се бе превърнала сякаш в бойно поле. През тънките метални пръчки можех да видя множество кафяви саксии, някои от тях — обърнати и с разсипана почва. Сред тях — стърчаща част от опоскан храст или декоративно дърво, но всичко в безпорядък — сигурен белег, че ръката, поддържала балкона, отдавна се е отказала от това или нещо я е принудило да спре.

Докато изкачвах изронените на места стълби, прескочих тялото на дрипав тип, изпружен на цимента, с гръб, облегнат на стената. Панталоните му се бяха свлекли почти до колене и макар прозорците да бяха покрити с дебел слой мръсотия, светлината бе достатъчно добра, за да видя пожълтелите му космати бутове в средата на тъмно влажно петно. Две-три мухи се разхождаха необезпокоявано по тях, заобикаляйки умело щръкналите дебели косми. В ноздрите ми полепна острият мирис на изпаряваща се урина.

Човекът рязко, но някак некоординирано протегна ръка към краката ми и се опита да ме задържи за глезена, фъфлейки неразбираемо. Усетих през плата на крачола си да стиска с пръсти, но те нямаха сила и с лекота успях да се изплъзна. За миг задържа крачола ми, но и него изпусна и той като навита пружина се върна и залепи за кожата ми. Очите му се облещиха към мен, но сякаш не виждаха, погледът му се приплъзна и се отклони някъде встрани. Очевидно беше пиян, затова не го приех като реална заплаха. Отритнах назад протегнатата му ръка, а той леко повиши глас — но не разбрах какво, след което се укроти и главата отново клюмна на плоските му гърди. Мухите, които за кратко се бяха разлетели, се върнаха и накацаха по тялото на непознатия. На мига забравих за него и продължих към моята цел.

Подпрях ръка на напуканата като паяжина повърхност на стената и усетих влажна студенина. Погледнах дланта си и забелязах отблясъка на дребни размити капчици. Избърсах ръката си в панталоните и набързо прекрачих последните стъпала до тясната площадка на етажа. Краката ми настъпиха нещо твърдо и то изхрущя. Наведох се само за да видя разпилените парчета стъкло от счупена бутилка.

Металната врата, пред която се изправих, бе осеяна с дълбоки белези, предимно около бравата. Замислих се дали е удържала на натиска от удари и вероятната причина, поради която това се е случило. Едва ли щях да разбера какво е станало, но каквото и да е то, нямаше да ми хареса, че съм тук. Реших, че в крайна сметка вратата е удържала зловещия напън. Надявах се силно това да е така.

Извадих монета и почуках колкото се може по-силно на вратата. Зад гърба си чух шум и помислих, че вероятно проснатият на стълбите пиян се опитва да се изправи. Тъкмо да се обърна, когато някаква сила ме прилепи към студения метал на вратата. Лицето ми се сплеска странично и устните ми се изкривиха. Исках, но не можех да се извъртя, за да погледна назад. С облекчение отбелязах наум, че не усещам болка в сплесканото ми към твърдата повърхност ухо. Не можах да определя колко хора има зад гърба ми, но бяха поне двама, съдейки по това, че и двете ми ръце бяха стиснати отзад, а вратът ми бе заключен в здрава хватка.