Александър Белтов: Матрикант

Изрязах парче от ризата му, а после един по един отстраних с помощта на ножа фалангите на десетте му пръста от ръцете. Увих ги в парцала от ризата и го вързах на вързопче. Имах идея да го заровя в пясъка, така че да не оставя възможност на властите да направят биометрични отпечатъци. Надявах се — не, сигурен бях, ако не е местен бандит, то тогава е влязъл с фалшив паспорт. Всъщност има ли значение? Фактът е неоспорим — все още съм цел.

Е, не! Аз пък решавам да съм жив човек! Ще имам желания, надежди, любов и пълноценен живот. И, по дяволите — ще го отстоявам! Демонът е жив и Обетът е в сила.

Вкарах пръст в дупката под лявата си ключица, но не усетих куршума вътре. Погледът ми се спря на скъсания ръкав на рамото. Жалко — съсипа новата ми риза от египетски памук.

Прескочих тялото и се отдалечих. Не винях себе си за това. Незаличим човешки отпечатък — инстинкт за самосъхранение.

„Трябва да се преместим. Тези гадове ме откриха и сега аз съм на ход. Не искам да го върша, но съм принуден — затова ще се върна и ще ги започна един по един. Или те — или аз. Това не е дилема, а решение. С какво право решават, че могат да отнемат това, което са създали? Това е равнозначно на случай, в който родителят да има право да лишава от живот детето си. Не е ли същото? Не, няма да им позволя. Ако не го направя — те отново ще ме намерят и този път ще ме довършат. Не, обетът на демона не може да се нарушава“ , въртеше се в главата ми, докато се прибирах по прашния път към дома.

Досега имах невероятен късмет, но не бе нужно да пропилявам шанса си да остана жив. Ще трябва да се сложи край на това — един път завинаги.

Забързах крачка, опитвайки се да пропъдя спомена за човешкия остатък, зарит да съхне в пясъка под лъчите на облещеното слънце — единственият и ням свидетел на драмата с ловеца на глави. Причината да бързам бе, че тя ме очакваше вкъщи. Както бе правила през последния месец, бе правила вчера, днес, ще го прави и утре.

Бръкнах в джобчето на ризата и извадих тънкия рус косъм. На силната слънчева светлина бе почти прозрачен и трябваше да го поднеса съвсем близо до очите си, за да се уверя, че е той. После отново грижливо го прибрах в мокрия от пот джоб на ризата. Това бе моят щит и моята сила, и докато бе в мен, никой няма да може да ми навреди. Никой!

Исках да завикам с всичка сила отдалеч, за да ме посрещне: — Таня! Толкова много я обичам, че бих й предложил тялото си. Вярвате, че мога, нали?

Ще продължавам да се боря! До самия край!

Толкова много ли искам, по дяволите? Две неща — свобода и любов.

Наистина ли бях лишен от душа? Онази безплътна частица от нас, която дошла незнайно откъде, се вселява в мига на зачеването на всички ни, и напуска тялото при смъртта му. Може ли да бъде бездушен някой, който се страхува, страда, обича и проявява чувствата, с които са дарени живите твари?

Докато крачех така, нещо подразни окото ми. Вдигнах глава и сложих длан над очите си за сянка. След като привикнах с ярката светлина, мярнах размитото очертание на малък тъмен облак в иначе чистото небе. Бе застанал неподвижно, но достатъчно високо, за да не мога да го видя добре.

Мираж?

P.S. Забравих да отбележа в разказа си, но смятам, че е важно за пълнотата на цялата история:

Когато се върнах от срещата ми с маман, заедно с Таня отидохме до стария овчарник на Луко от Кладница. Намерихме металното куфарче, все така привързано за въжето на кладенеца. Срещу няколко долара един самозван майстор от столицата бе успял да отключи механизма на куфарчето и любопитството ми най-накрая бе задоволено. Нямаше пари — нито ценности. Вътре, положени в удобни коркови легла, намерихме два шлема, свързани помежду си с плосък кабел. До тях, в трета ниша — малка машинка с правоъгълно сиво екранче.

Никак не бе трудно да се досетя с какво се бяхме сдобили. Незнаен брой години за усърдна научна работа и вложени финанси, за които нямах и най-малка представа, най-после бяха материализирани. За колко ли пари можехме да го продадем на някой от ъндърграунд търговете — не смеех и да помисля.

Ние с Таня не можехме да го използваме, но знаех, че може да се намери човек, който ще има познания, за да го направи.

Това бе мое оръжие, но и моята най-голяма слабост. Докато съществува биомеханичното тяло, плюс техниката за копиране и прехвърляне на човешката мозъчна матрица, не можех да бъда в безопасност.

Сега куфарчето, положено върху седалката на леко полюшващия се катер, бе отворено пред мен. Нахлупих един от шлемовете на главата си — пасна идеално. Жалко.