Александър Белтов: Матрикант

— Най-после й е увряла главата, така ли? — пусна усмивка към мен маман. Лицето й постепенно върна предишната си външна благородност. Но дали бе и вътрешна?

Загледах се за момент върху дрехата на жената. Бе от хубава материя, с модерна кройка и й стоеше великолепно. Никак не се връзваше присъствието й в този апартамент и в този квартал. „Срязаните метални тръби по улиците! Това са свалените стойки за обществените камери. В този квартал властта нямаше очи.“

Върнах погледа си към лицето на маман. Зениците на очите й се бяха разширили прекалено дори за слабата светлина, на която бяхме изложени. Дали не бе приела някакви медикаменти?

— Е? — подкани ме тя. Изглежда, губеше търпение.

— Дойдох само да ви кажа, че бизнесът ви приключва до една година — изчаках малко за по-голям ефект и после продължих:

— Приемете го като безплатен подарък. Ако искате, ще продължа натам, а ако искате — не. Просто ме пускате и аз веднага забравям, че съм идвал при вас.

Жената се взря в мен:

— Защо трябва да ти вярвам? — погледна към мъжете и присви очи. Това вероятно бе знак и те направиха крачка към мен. Отново се появи онова неприятно чувство на реална заплаха. Лошият мирис се завърна и подразни ноздрите ми.

„Защото това е единственият ти бизнес и защото няма да го рискуваш“ , пробяга в главата ми, но към нея се обърнах с думите:

— Няма начин да го докажа. Мога още сега да си тръгна.

— Продължи, моля! — това би трябвало да е молба, но не прозвуча така.

Мъжете оставаха все така безмълвни, но можех да усетя колко са напрегнати.

— Проституцията предстои да бъде легализирана — продължих, — но ти не се радвай. Няма да бъдеш допусната на пазара и ще бъдеш унищожена. В момента в един институт, който знам къде се намира, се подготват биомеханични андроиди. Това са копия на женски човешки индивиди, създадени с цел да поемат ролята на интимен партньор за хората, които плащат. Човешката проституция ще остане в историята и това ще е обществено оправдано. Легализацията на проституцията ще обхване само тези биохимични андроиди, които ще бъдат под държавен контрол с отчисления на съответните суми, заработени от тях към производителя им.

— Защо ми казваш това?

— Приеми тази информация като малък подарък от Таня. Това ще се случи най-много до една година и после ти няма да имаш никакъв шанс. Ще те изхвърлят от играта, ако трябва — с цялата мощ на държавата. Зад тях ще бъде и общественото мнение, доколкото могат да го манипулират. Ламаринените кукли, в крайна сметка, ще те сринат.

Можех да чуя тежкото учестено дишане на единия от мъжете до мен.

— Можеш да преориентираш парите си в друг бизнес, но се съмнявам да бъдеш допусната до нечии други интереси. Единственото, което мога да направя за теб, е да ти дам адреса на института и да опиша някои от хората, които работят там. Другото оставям на теб.

— Лъжеш, нали? — жената се приближи прекалено близо до мен. Кожата й пламтеше, а под очите й видях да тъмнеят кръгове, които досега не бях забелязал. — Потиш ли се? — започна да се взира внимателно в кожата на лицето ми.

— Не — отговорих спокойно и така беше.

Сега се сетих на какво миришеше единият от мъжете — човешка пот в стари дрехи.

„Имам обет, жено! Обет!“. Хората, които имат знанието за това, как да бъде открадното тялото ми и да бъде преотстъпено на друга личностна идентичност, са там — в този институт , и това трябва да се неутрализира. Не знаех дали планът ми ще проработи и дали от това ще излезе нещо, но трябваше да го направя. Трябваше да опитвам.

— Какво е това на бузата ти? — запита тя все още твърде близо до мен.

— Това ли? — опипах с ръка пресния белег от удара със счупените стъкла на колата. — Пътен инцидент.

— И тази лепенка на гърлото ти, и тя ли е оттам?

— Да. Оттам — отвърнах.

— Това не е подарък от Таня — отдръпна се най-после жената от мен. — Тя иска чрез мен да спаси и своя бизнес — заключи маман, доволна, че е разгадала повода за посещението ми.

Не отговорих, а и тя не се интересуваше вече от мен.

— Аз да съм оръжието в ръката й, така ли? Много прозрачно — доближи се до прозореца и застана с гръб към нас. Загледа се в нещо на улицата.

За момент си помислих, че този път може би нямах шанс. Знаех, че ако не беше повярвала на думите ми, бях загазил, но предварително поех този риск. Не бях измислил нищо друго освен този план, а трябваше да действам, за да имам шанс. Някаква голяма муха кръжеше около провисналата на гола жица мръсна крушка. Заех се да броя кръговете, които въртеше в бърз и насечен полет. Чувах монотонното жужене от крилата й.