Александър Белтов - Матрикант

— Сам ли си? — просъска грубо в ухото ми нечий глас.

— Сам съм — изговорих трудно заради сплесканата ми уста, но достатъчно разбираемо.

— Ченге ли си? — продължи да разпитва мъжът.

— Не.

— Оръжие имаш ли?

— Не.

— Ако те пусна, ще кротуваш ли?

— Да.

Вратът ми бе отхлабен от желязната хватка и с радост отлепих лице от вратата. Проявих разум и не се извърнах да погледна назад.

Видях ръката на неизвестния да се протяга през рамото ми — започна да почуква с монета по метала. Почукваше в равни интервали, неразбираема за мен поредица къси и дълги удари. „Морзов код?“ Отдавна не се използваше и се удивих, че някой все още разбира значението му.

Не мина много време и чух превъртането на резето отвътре. Ръцете дръпнаха тялото ми назад и след миг вратата се отвори. Докато очите ми привикнат на слабата светлина, неочаквано грубо бях избутан напред и потънахме в тъмния коридор. Някой прибързано хлопна вратата след нас и тя изкънтя със силен метален звук.

Побутван от силните ръце, бях въведен в малка и почти гола откъм мебели стая.

Тялото ми бе претърсено набързо, но доста прецизно. След като не откриха нищо, за което да се притеснят, ръцете ме натиснаха да седна на стол с висока метална облегалка.

Усетих неприятна миризма — като че бях близо до кофа за боклук.

Сега, когато се появиха пред мен, можех да видя напрегнатите им лица. Бяха наистина двама мъже. Спомних си, че единия от тях бях видял по време на обиколката ми из квартала. Запомних го, защото имаше голяма яркочервена пъпка на челото и друга на едната буза.

— Чист е, маман — заключи той, кимайки на някого зад мен.

Най-накрая човекът, отворил вратата, с когото се бяхме сбутали за момент в коридора, но не го видях, застана пред мен. Беше жена в зряла възраст, но въпреки годините лицето й бе запазило красивите черти на младостта. На мястото на веждите бяха оформени с молив тънки дъги. Тъмната й коса беше привързана в кок с тънка бяла лента. Помислих: „Странно място за такава жена.“

Повдигнах поглед и зачаках.

— Кой си ти? — гласът й бе точно в съответствие на външността — тих, спокоен, излъчващ скрито благородство.

— Името ми е Антон, но това няма значение. Има значение само това, което ще ви кажа и повече няма да се видим. Обещавам.

— Сигурен ли си, че си почукал на вратата, която търсиш? — продължи тя.

— Търся „маман“ — задържах поглед в очите й.

Тя отвърна продължително на погледа ми, без да трепне. Ако това бе невидим дуел между нас — тя го спечели. Проклех се наум за слабостта ми да отвърна пръв очите си. Доверието й към мен бе всичко, което ми беше нужно точно сега.

— Кой те праща?

— Не мога да ви кажа и това наистина няма значение.

Тя присви устни и очите й засвяткаха. Под нослето й забелязах бляскави капчици роса. В миг изгуби благородното си излъчване.

— Няма значение ли? Идваш тук и ми казваш, че няма значение кой ми праща непознати? — повиши глас и можех да усетя властните нотки.

Двамата мъже се пресегнаха и ме стегнаха за ръцете толкова здраво, че се оказах грубо прикован на стола.

— Разкарайте го оттук! — обърна се към мъжа с пъпките. — После му избийте от главата къде е бил и какво е видял. Уверете се, че е така. Ясно?

— Ясно, маман — отговори стегнато той.

— А ти, боклук такъв, ако някой път отново дойдеш при мен, няма да съм толкова благосклонна. Разбра ли?

Мъжете ме повдигнаха от стола и се приготвиха да ме извлачат, когато се възпротивих с ръце и извиках:

— Чакайте!

Жената мълчаливо даде знак с ръка на мъжете. Те отново ме стовариха на стола, като останаха опасно близо от двете ми страни. Здравите им тела като две непоклатими стени ограничаваха светлината и сериозно ме притесняваха с присъствието си.

— Таня — хвърлих името бързо.

— Таня? — сбърчи нарисуваните си вежди жената, мъчейки се да си спомни човека зад името. — Таня — повтори на глас. — Аха, Таня — заключи накрая, от което разбрах, че се сеща за момичето, но не можех да отгатна какви са техните отношения. — Защо праща теб? Можеше сама да дойде.

Не отговорих. Измерих с очи единия от мъжете около себе си, после завъртях глава към другия — той изпускаше миризмата, която от няколко минути ме дразнеше с неприятното си присъствие. Накрая погледнах жената пред мен.

Тя направи жест с ръка и мъжете се дръпнаха крачка назад. Усетих простор около себе си, а и неприятната миризма изчезна. Олекна ми и изпуснах шумно въздуха от устата си. Наместих се удобно на стола.