Александър Белтов - Матрикант

— Аз мога винаги да го докажа — с моето поведение. Винаги! — опълчих се на неговите думи. Стори ми се разумно и неопровержимо.

Той искрено се засмя и ме потупа по рамото:

— Никой няма да ти даде такъв шанс. Запомни добре това. Никой и по никакъв повод!

Продължавах да се опитвам да осмисля нещата, защото бях загубил временно концентрация. Божил се възползва и продължи:

— И изобщо, защо потърси Лила? Не мислехме, че ще го направиш наистина, но за всеки случай я бяхме подготвили.

— Имах да й давам нещо… Нещо, за което тя мечтаеше — започнах колебливо, — но вие имате записите, така че ще разберете. Тя има един грях, един дълг, който я тормози. Исках да й помогна да приключи с тази история.

— А, значи пак от хуманна гледна точка си действал. Ясно — разсъждаваше на глас той. — Хуманна гледна точка — повтори без причина.

Почувствах иронията в гласа му.

Настъпих с единия си крак другия и натиснах колкото имам сила, за да върна изгубената си концентрация.

— А имах да връщам и на Жорж — казах, докато Божил разглеждаше тънките си пръсти на ръцете. Свиваше ги и с видимо удоволствие ги разпускаше. Добре поддържаните му нокти бляскаха на светлината.

Той сякаш не ме чу, но после заклати утвърдително глава.

— Да, но би трябвало да имаш още много пари, а ги няма. Къде са? — вдигна очи към мен.

— Взеха ми ги — отвърнах мигновено. — Едно ченге ми ги взе.

Той, изглежда, не повярва и бе прав да си го мисли.

— Кога?

— Питайте Жорж на кого и кога ги е дал. Нали ви е разказал.

— Аха — потвърди разбиращо Божил, но не бях сигурен дали повярва.

Помълчахме малко и той стана. Нямаше какво повече да говорим. Подаде ми ръка:

— Тръгвам! Виждам, че имаш нужда от време.

Вярно — имах нужда от още време.

Време, за да изпълня плана си и после да избягам.

Почти целите ми крака горяха от зверското пощипване.

Тази нощ сънувах, а на сутринта си спомних.

Бях гълъб и летях над зелени ливади, а на крачето ми бе завързано листче, навито на малко руло. Виждах добре ловците, препускащи под мен в ниското, но аз се издигах още, и още — там, където стрела не може да достигне. И се носех напред, порещ ефира, по-бърз дори от сокола, пляскащ енергично криле зад мен. Сърчицето ми заби учестено.

Не след дълго хищната птица остана назад, протегнала напразно кривите си нокти.

Бях вестител и някой някъде ме чакаше.

На следващата сутрин, въпреки безупречния си вид, Божил не изглеждаше особено щастлив от срещата ни. Имаше угрижен вид, въпреки че се стараеше да не издава това. Очите му бяха помътнели и леко пожълтели. Цялото му лице имаше подпухнал вид.

Настроението му като паразит прескочи в мен и аз също помръкнах, но какво ли да очаква един експериментален образец от създателите си?

— Знаеш ли — започна Божил, след като минаха любезностите, които си разменихме за „Добро утро!“, — мисля, че Църквата не може да е враг на никого. Това чисто и просто е блъф. Може и конкурент да имаме, не знам. Става дума за много пари — толкова, че изобщо не можеш да си представиш. За жалост в екипа ни работят хора, а кой човек не можеш да купиш с пари?

Съгласих се с него. Наистина кой човек не можеш да купиш с пари?

— Напоследък, според някои странни случки имаме подозрения, че някой работи и за другиго и си мисля, че този друг може да удари всеки момент, за да се наметне със „златното руно“. Така че, ако те хванат, може и да не те пречукат веднага, но това, което ще изтърпиш, може да ти се стори още по-тежко от това да те дезинтегрират. Ще ти бъркат в мозъка, както се сещаш. Тъй като си биомеханичен, имаш и неврони, така че точно там болката ще е ужасна — присви очите си, сякаш го заболя само от представата за това. — Аз, разбира се, не съм учен. Аз съм само един мениджър, управляващ пари и хора, но ги разбирам тези неща. Един съвет — не се оставяй да те хванат! Какво ли говоря аз? Ти си оставаш тук. Няма да позволя нищо да ти се случи, знаеш това. Но все пак бъди нащрек!

Това никак не ми хареса. Божил премълчаваше нещо и то бе от особена важност за мен.

— Какво има?

— Изкушението, както предполагам сам знаеш, е човешка слабост. Голяма — започна отдалеч той.

През тези дни вече бях чул достатъчно, за да бъда уплашен, а, изглежда, имаше още.

— А какво конкретно? Дори да ме хванат, ще ме изследват и после какво? Ще ме унищожат?

Божил се усмихна, макар да не бе смешно.

— Не, да не си луд? Толкова пари на вятъра! Помисли — могат да използват нашата апаратура за копиране на матрица и да вкарат в теб нечия друга мозъчна матрица. Ти ще се превърнеш в някой друг и дори няма да помниш настоящия ни разговор. Повярвай ми, изкушението е голямо — потупа ме приятелски по рамото. — Дори аз, представи си, мога да се изкуша да го направя. Колко мислиш, че ще е дълъг животът ми, имам предвид естествения? Така че не ставай наивен.