Александър Белтов - Матрикант

— Че той, дългът ти, значи не е върнат. Надзорникът се е възползвал от теб, но не е решил проблема ти, само го е отложил, докато работиш за него. Кофти — изругах останалото наум — бе толкова цинично, че не желаех тя да го чува.

Тълпата се бе поразредила и Таня се загледа в сградата на отсрещния тротоар. Дали не позна някого или нещо? Загледах се и аз — видях нескопосан опит за реставрация на фасадата на иначе хубавата някога постройка. На мястото на гипсовите орнаменти беше лепнато някакво тяхно подобие, вероятно от леки материали — може би пластмаса или стиропор. Бе боядисана в оранжев цвят, но вече достатъчно почернял на няколко места. Както и да е — не беше се получило добре. На помпозна светеща табела бе изписано: „Луксозен магазин за всеки.“ В този град явно всеки може да си позволи и малко лукс, каквото и да разбираха за това. Стана ми смешно.

— Ще си купуваш ли нещо?

— Не. Остави ме, само ми кажи къде да те намеря после! — съвсем спокойно каза Таня.

— Защо? Защо не сега? Защо после? — придърпах ръката й. За кратко очите ни взаимно се проучваха.

— Не мога сега… Дай ми време! Само кажи къде ще ме чакаш — извърна глава.

Не искаше да гледа очите ми и нещо ми подсказа да бъда нащрек. Огледах се бързо наоколо, а тя не реагира.

— Колко пари ще вземеш? — запитах директно.

— Какви пари? — сепна се момичето.

— За мен — отново я дръпнах за ръката, за да видя очите й. — Смяташ да ме предадеш за пари, а дори не знаеш кой ме преследва.

— Пари ли? — избухна насреща ми. — Не ми трябват пари! Свобода искам, но ти не разбираш, не разбираш, изобщо не разбираш! — заблъска с малките си юмручета по гърдите ми.

Придърпах я силно и тя не успя да се освободи, така че стояхме прегърнати по средата на улицата, а тези, които не успяваха да ни заобиколят, се блъскаха в нас и трябваше да полагам физически усилия, за да останем прави. Оставих я да поплаче на гърдите ми. Започнах да я галя по косата и установих, че червената й перука също бе прашасала. Бе твърда и отгоре посивяла.

След известно време се успокои, вдигна лице към моето и усетих влажните й бузи да докосват моите.

— Няма да спечелиш свобода — наведох глава и прошепнах в ухото й. — Поне не в този свят — да знаеш!

Тя мълчеше и аз допълних:

— Само ще ме загубиш, а на твоя жаргон аз съм единствен „на който му пука за теб“.

Тя се отблъсна от мен и притеснено се огледа. Огледах се и аз, но не забелязах промяна в обичайния поток хора.

— Това е важно и ти го знаеш — продължих. — Ще вземеш пари, но и това не е много вероятно, ще се откупиш за неизвадения бъбрек и ще те забравят за малко. А после? — тя не отговори, така че продължих: — Не че на този свят му пука за някого, камо ли за някакъв си „получовек“̀като мен. Хайде! — подканих я и този път тя тръгна с мен. — Отиваме да ти купим Бог, нали? — стиснах леко ръката й.

— Колко си глупав! Никога няма да те предам — никога! — стисна устни, нацупи се и после продължи:

— Но и никога, запомни, никога няма да дойда с теб! Ти не си като нас — усетих лекото й отдръпване, — ти не си като мен.

Замълчахме и продължихме без посока. Дори и да е искала да купи нещо от онзи магазин, вече нямаше значение.

Стори ми се, че за миг мернах ченгето на отсрещната страна на улицата. Дали момичето нямаше среща с него пред онзи магазин?

„Не може да бъде! Не тя!“

Минахме покрай стара жена, седнала на парче картон върху калта, встрани от потока хора, продаваща цветя. Наведох се към нея и взех червен божур, още влажен, съвсем скоро набран от нечия градина, като оставих дребни стотинки. Жената кимна признателно и направи с ръка кръст към мен.

— Бог да те поживи, синко! — дрезгаво каза тя.

Благодарих за пожеланието й, а после бързо догоних Таня.

— Почакай, това е за теб! — поднесох й цветето, но видях на едно от листата му малък охлюв и дръпнах ръката си назад. Охлювът бе извадил рогцата на главата си и ги въртеше във всички посоки. — Трябва да го занесем на поляна. Тук няма да оцелее. Да вървим да потърсим поляна, а? Ще излезем извън града, искаш ли? Там ще го пуснем.

Тя не отговори, стисна ме за ръката и с крайчеца на окото си забелязах, че се усмихва, загледана в тълпата пред нас.

— Преди да тръгнеш за манастира, ще те помоля за още нещо — за последно, но преди това охлюва.

— Става — отвърна кратко.

— Ще те помоля да предадеш нещо на един човек… Момиче. Работи в Градската библиотека и мисля, че може да я наблюдават, за това не мога да се срещна с нея. Теб не те познават, така че би могла да ми помогнеш. Оставяш й една бележка и това е. Нищо друго. Моля те!