Александър Белтов - Матрикант

Какво трябваше да направя?

Отговорът бе колкото елементарен, толкова и безалтернативен: Хората, които бяха забъркали това ужасно дело, трябваше да забравят за случая.

Или просто да изчезнат.

Не бяхме се карали, но когато Таня ми каза, че си тръгва завинаги, нещо в мен прегоря. Отдалечаваше се бързо от мен и знаех, че няма намерение да се връща обратно.

— Таня! — забързах след нея, опитвайки се да не привличам внимание. — Почакай! — дръпнах я леко за ръката

— Какво искаш? — обърна се рязко към мен. — Забрави ли нещо?

Засуетих се за миг, но после формулирах въпроса си.

— Познаваш ли други ченгета?

— Защо? Дори и да познавам, какво те интересува?

Чувствах някаква нужда от нея и нейната помощ. Не знаех какво точно искам, но някакво съмнение витаеше в мен, откакто бях говорил със Стефан.

— Трябва да намеря информация за една гангстерска престрелка, но искам информацията, която е вътрешна, а не тази за пред медиите.

— Ти си луд! И ченгето ти го каза — престани да се забъркваш в неприятности! Оттук натам никой не трябва да пострада — и понечи да си тръгне.

— Таня! — отново я задържах за ръката. — Остани с мен!

— Ха! Да преследват и мен, така ли?

Бе права и осъзнах това. Всичко се обръща против мен и започнах да губя надежда.

— Къде ще отидеш? — попитах, защото не исках да губя връзка с нея. — Ти изгуби надзорника си и не можеш да работиш повече. Поне не в този град.

— Прав си — усмихна се криво. — Не без помощта ти стана така. А къде отивам — не е твоя работа. По-добре и ти изчезвай оттук.

— Не и преди да съм си свършил работата.

— Каква? Да убиеш някого? И какво от това? — блъсна ме с кокалестото си юмруче в гърдите. — Какво ще промениш? Какво значение има това?

— Моят живот нищо ли не значи? Нима не разбираш? — избухнах и веднага съжалих. Тя наистина не можеше да разбере, защото бе от другата страна. За тях аз не съм човек.

Известно време се гледахме мълчаливо.

— Имам пари, знаеш. Искам да кажа — имаме пари. Ела, моля те! — опитах отново.

Бяхме застанали по средата на оживена улица и постоянно някой се блъскаше в нас. Привличахме прекалено много внимание, а не трябваше да е така. Оглеждах се на всички страни. Това настроение се предаде и на нея.

Тя въздъхна, подхвана ме под ръка и се запътихме в случайна посока.

Въздухът бе горещ между телата на хората — миришеше на пот, мръсотия и развалена храна. Таня сбърчи нос и се загледа в краката си. Имаше доста извадени плочки от тротоара и краката ни се спъваха в дупките, пропадаха в меката кал, а и ни беше страх да не паднем в някоя отворена шахта. Киселинният дъжд бе разпердушинил платнените тенти и те висяха парцаливи над главите ни. Слязохме на пътното платно и се запровирахме между препълнени кофи за боклук и спрели завинаги автомобили. Замириса на тор и край ухото ми изпръхтя кон, теглещ разкривена препълнена каруца. Тя скърцаше, увиснала на колелата си от тежестта на боклуците — старо желязо, картон и пластмаса. Наложи се бързо да отскочим встрани, за да не бъдем прегазени.

— Искаш отговор, нали? — този път Таня първа пое инициативата.

— Да.

— Отивам в манастир. Ще се отдам в служба на Бог. Това е. А най-добре направи го и ти.

— На Бог? — това бе наистина изненада — думи за Бог на една проститутка.

— Да, на Бог. Какво толкова чудно има в това?

— Откъде пък ти хрумна? — наистина бях любопитен. — Леко, внимавай! — дръпнах я, за да прескочи някакво човешко тяло, проснато на земята.

След нас някой се спъна в него и го изруга. Друг му се скара за нещо и настана голяма кавга. Не се обърнахме, но чувахме силните крясъци, докато бързо се отдалечавахме от мястото.

След известно време Таня продължи да говори:

— Когато бях малка, идваха сестри от манастира и говореха за Бог и неговото милосърдие към хората. Раздаваха ни храна и дрехи в приюта. Никой друг не ни е посещавал там. Никой друг не ни е носил нищо. По-късно разбрах — чиновници са крали чрез машинации пари от бюджета за храна и издръжка на приюта. Виж! — извади изпод блузата си малко сребърно кръстче, висящо на бяла верижка. Досега не бях го забелязал, дори когато сме били интимно. Трябва тайно да го е сваляла по това време или го носи от днес.

— А има ли Бог? — позаинтересувах се. — Сега, ако кажеш, че има… — провокирах я, без да ме бе предизвикала.

— Е, очевидно за теб — не! — отвърна бързо. — Пък и нямаш нужда от него.

Това ме ядоса.

— Аха, значи, ако имаш нужда — има Бог, ако нямаш… И тъй като имате нужда, понеже ви е страх от естествения процес и неизбежната смърт, си го измисляте. За мен Бог — Творец, е някой си или няколко хомо сапиенса. Създали ме по свой образ и подобие. И притежаващ същата онази човешка глупост. Нали така? Логично. А за теб — това са хора, които, уви, не познаваш, защото са те изоставили. Наричат се родители. — Бях набрал скорост и дори не помислих да спирам. Сигурно я бях засегнал с думите си за родителите й, но това бе истината и тя би трябвало отдавна да я е приела. — А ако говориш за предците си, то науката е категорична относно теорията на Дарвин за произход и еволюция на видовете. Имаш ли изобщо представа за това, че ако твоите предци в Южна Африка преди сто и петдесет хиляди години не бяха се хранили с миди от Индийски океан, за да им се развие мозъкът, сега в най-добрия случай щеше да ровиш с пръчка в земята за грудки и да живееш в пещера. А що се отнася за Бог — щеше да знаеш за него, колкото, да речем, едно куче. Между впрочем, кучетата имат седемдесет процента от твоето ДНК, а човекоподобните маймуни — деветдесет и осем процента.