Александър Белтов - Матрикант

— Още ли те е страх от мен?

— Ти пък… И по-страшни неща съм преживяла. Да не мислиш…

Тя пак се задърпа. Няколко минувача ни изгледаха, преди да продължат по пътя си, и това никак не ми хареса.

— Хайде, пак в хотела! — не желаех да ставаме обект на интерес и пуснах ръката й. — Моля те! Всичко ще бъде наред.

— Какво стана? — тръгна, гонейки широката ми крачка. — Ох, по-бавно! Не си чувствам краката. Не знам колко часа висях на кирливия тротоар права.

— Клиенти? — невинно зададох въпрос, надявайки се да не е намерила. Лошо спрямо нея, но не знам защо така желаех.

— Един. Ама нищо не стана — отговори бързо, като че ли с леко извинение. — Искаше на вересия — до три дни щял да се издължи. Казах му да дойде след три дни. Така че, ако питаш за пари, ядец.

Не зная защо, но от това получих известно облекчение.

— Ще имаме пари, обещавам! — подхванах с патос. — Ти няма да работиш.

— Да не би да ми предлагаш нещо, скъпи? — прозвуча иронично и бях сигурен, че тъкмо това бе целта й.

— Да, но първо ще ми кажеш името си. Истинското.

Тя спря за миг, погледна дяволито и каза:

— А твоето? Щом ще сме съдружници, как да те наричам?

Момичето имаше право.

— Антон — отвърнах.

— Таня — представи се тя и лицето й изгря. — Името ми е Таня.

Докато пресичахме трамвайната линия, изровените релси проблеснаха пред очите ми като дълга стълба, водеща наникъде.

Хрумна ми една луда идея. Нямах време да я обмисля, но исках да се махна оттук, а нямах все още отговорите.

— Таня — обърнах се към нея, — ще ми направиш ли една услуга?

— Всичко за теб, партнер — задъхано, но весело отвърна тя.

— Ще се обадиш на телефон, който ще ти дам, и ще се представиш като репортер в някоя медия. Все едно коя, ще измислим, и ще искаш да си уредиш интервю с един човек. На него обаче ще отида аз — и преди да отговори, добавих: — Важно е.

Забързахме, без да се оглеждаме и без да коментираме повече. Навели глави, като клин запробивахме тълпата по улицата, а след това се вляхме в потока на хората в нашата посока. Натам вече бе лесно.

Заведох я до телефонна кабина, която бях използвал и преди. Знаех, че е грешка, можеше да я наблюдават, но ченгето ме бе успокоило, че хората, които ме търсят, вероятно не са толкова могъщи: „Някой е вложил много пари в тази работа и ще иска да изкара неколкократно от това — казваше той. — Не знам кои са, но ще разбера. Щом става дума за кинти, и то много — там съм.“

Рискувах, а бяхме уморени да търсим друг телефон. Сега забелязах монтираната камера над кабината. Дали бе там и миналия път, когато я ползвах? Едва ли. Щях да съм я видял.

— Гледай в земята! — казах й тихо.

— Какво? — не бе чула от обичайния градски шум.

— Не гледай напред и наведи лицето си надолу! Има камера.

Тя разбра съвета ми и наведе главата си.

— А! О’кей — прие нещата без повече обяснения.

Упрекнах се, че досега не съм й купил прахова маска. Моята не я свалях навън. Ако не трябваше да се излага на показ, както изискваше професията й, сигурно би се съгласила. Все повече хора носеха маски и очила. По сградите и кооперациите климатиците можеха да поемат огромното количество прах, но навън положението бе страшно.

Набрах номера в офиса на движение „Нова генерация“ и подадох слушалката на Таня:

— Ще търсиш Стефан Ангелов.

— Ясно — пое уверено слушалката тя.

Докато уреждаше срещата, се заслушах в гласа й. Бе мелодичен. Красив език е българският и на нея й отиваше да го говори. Стефан щеше да се съгласи. Бях повече от сигурен.

През цялото това време Таня бе навела лицето си, точно както й казах.

Когато свърши разговора, тя се обърна към мен и кимна безмълвно. Стефан бе приел.

Малко по-късно се озовахме на мястото за срещата, за да го огледаме. Беше нескъпо заведение в градинката зад Градската библиотека, каквито в тази част на града имаше много. Набелязах си кът, встрани от вратата — сепаре с приглушена светлина, далеч от случайни погледи. Хареса ми. Дано да няма хора в него, когато дойде времето за срещата. Точно в този момент бе свободно, както всъщност и повечето други маси. Не повече от пет-шест клиента се бяха настанили близо до витрината и разсеяно гледаха навън, а часът на срещата бе почти същият, но на следващия ден. От това, което видях, останах доволен. Щях да се видя със Стефан.

— Хайде, сега наистина към хотела. — поведох я енергично, когато отново излязохме навън. — Нямаме повече работа тук.

Таня покорно ме последва.