Александър Белтов - Матрикант

Все още изправен на крака пред мен, ченгето се обърна към нея:

— Ти вярваш ли, бе?

Тя закима трескаво.

— Е, май и аз ти повярвах.

Той се надвеси над мен и ми подаде ръка, но аз бях твърде отпаднал и предпочетох да остана на земята. Ченгето вдигна рамене и започна да разтрива подутината на темето си, като сгърчи лице от болка.

— Ама как си ме изпраскала само! Кучка! После ще се разправям с теб.

Нямах друг полезен ход — довлякох се до леглото и все още омаломощен, приседнах на крайчеца му. Започнах да възстановявам нормалните си функции.

„Какви са възможностите на това тяло? Защо ножът не ме засегна фатално, а сега бях почти свършен?“

— Дай това! — наведе се и взе колана си от земята. После го препаса и стегна толкова здраво, че коремът му изпъкна като топка. — Значи казваш, търсят те? Аз защо не знам, а?

— Да знаеш всичко не е страшно, страшно е да си мислиш, че е така — измислих някаква „мъдрост“ в отговор.

— Хм, може и така да е. Кой знае? — съгласи се неохотно той. После се наведе и вдигна пликчето с лед, сложи го на темето си и приседна до мен.

Проститутката придърпа стола и се настани срещу нас, кръстосвайки крака. Порови из чантичката си и оттам извади нова цигара и запалка. Поднесе огънчето към лицето си и запали. Ръцете й вече не трепереха.

Мъжът извади изпод дрехата си плоска метална манерка. Отвъртя капачката, надигна я и отпи жадно. Адамовата му ябълка подскочи и бързо се върна на място. Той свали манерката от устата си, забърса устни с ръкава на дрехата си и мълчаливо ми я подаде. Замириса на спирт. Мъжът ме гледаше изпитателно. След кратко колебание се пресегнах и я поех — трябваше да приличам на тях. Отпих глътка и понечих да я върна на мъжа, когато момичето протегна ръка към мен.

Ченгето ми даде знак с очи и аз подадох манерката на момичето.

— Знаех си аз, че историята с бившата ти жена е пълна глупост. Прекалено добър си за такава история — пое манерката тя.

Потънахме в мълчание, всеки зает със собствените си мисли.

На следващия ден имах уговорена среща с ченгето. Неочаквано като развитие, но сега имах нужда от него. Той също не действаше безкористно, както ми се струваше. Чакаше точно в уговорения час и одобрително кимна, когато се появих навреме за срещата ни.

Слязохме в метрото на станция „Опълченска“, където още на входа ме посрещна оглушителна реклама, излъчвана по голям дисплей. Исках или не — ушите ми възприемаха поредната заблуда, убеждаваща ме да купя нещо си. Ядосах се. Хората плащат пари, за да се превозят, а не да ги бомбардират с реклама против волята им. Това е терор над гражданите. Ето къде нашата партия ще трябва да вземе отношение.

„По дяволите, та аз не съм политик, или поне в този момент не ме приемат като такъв.“

Ченгето показа полицейската си карта, за да влезем в служебното помещение на охраната, и след като затворихме вратата, шумотевицата от рекламата утихна.

— Здрасти, Влад! — здрависа се с мрачно фиксиращ ме с поглед мъж. — Няма да се бавим, брато!

„Тези, които те гонят, не са такива, за каквито се представят пред теб, да знаеш! Не са всесилни — уверяваше ме полицаят рано сутринта. — Имам един длъжник в охраната на метрото, така че отиваме да намерим този твой герой.“

Бях се доверил на неговия нюх. Имаше самочувствие на добро ченге и сигурно бе така.

— Покажи ми камерите във вагоните и излез да дръпнеш един фас! — обърна се той към охраната. Човекът не отвърна, вместо това посочи с ръка два големи дисплея и все така с мрачното си изражение излезе навън.

— Давай по-бързо, ако можеш! — седна на стола и започна да натиска бутона на мишката, увеличавайки малките прозорчета на дисплея.

Не мина много време и в тълпата забелязах това, което търсех.

— Стой! Ето го! — не повярвах на късмета си.

— Кой, с червеното яке ли? — полицаят източи врат и наведе главата си. По някаква причина, вероятно точно за целите на разпознаването, камерите във вагоните бяха настроени да излъчват цветен сигнал и това много ни помогна.

— Не този — другият. С черното кожено яке. Едрият — посочих Жорж. Така облечен, изглеждаше дори още по-внушителен в сравнение с останалите пътници.

— Аха. Носи май някаква чанта. Да, бе — запомних го.

Стана енергично и се приближи до вратата.

— Влад! — викна през нея, все още извърнал глава към монитора.

Охранителят се върна все така намусен и безмълвен. Цялото му държание показваше, че не бяхме добре дошли, но явно по някаква причина не можеше да откаже.