Александър Белтов - Матрикант

— Трябва да напуснете хотела, господине. Не искам неприятности тук — беше притеснен и това му личеше.

— Слушай, ето ти пари — бръкнах в джоба на якето и извадих портфейла. Отделих няколко банкноти, а останалите ги хвърлих на гишето пред него. Мислено благодарих на Жорж още веднъж, макар че бях взел парите му без неговото съгласие. — Има достатъчно за престоя ми, а ти не ми връщай ресто — намигнах му с усмивка. — Тръгвам си вдругиден. Рано сутринта. О’кей?

— О’кей — прибра намусено парите. Обърна гръб и си намери работа с някаква парцалива тетрадка, като ми даде да разбера, че компанията ми не е желателна. Не чаках второ подканяне и бързо се шмугнах в коридора. Тихо, почти на пръсти достигнах до стаята си. Човекът нямаше да съжалява, че е взел парите — щях да съм невидим.

Малко по-късно същата вечер галех меките златни коси на момичето. Бе положила глава в скута ми, а погледът й обхождаше грапавата и мръсна повърхност на някогашния бял таван. Не можеше да се очаква кой знае какъв стандарт в този хотел. За толкова пари обаче бях доволен. Най-вече от възможността да съм в столицата инкогнито.

Разкопчаната й риза се бе разтворила на мястото на гърдите и отдолу в нежни извивки грееше тънката й розова кожа. Бе се изпотила и миниатюрни капчици маркираха мястото на порите. С мъка се удържах да не прилепя устни към притегателното място. Общото й състояние все още бе недобро, а аз не желаех да се възползвам от нейните прелести в такъв момент.

Усетих между пръстите си откъснат косъм. Погледнах го отблизо. Не много дълъг човешки косъм с малко бяло коренче. Както всичко в живата материя изниква от коренче, живее известно време и макар човек да полага грижи за него — умира. После пада, за да отстъпи място на друг. Не зная защо, но се пресегнах и го прибрах в джоба на ризата си. Постарах се тя да не забележи това и мисля, че успях.

— Утре ще си почиваш, а в другиден ще те повозя на метро.

Подутите й устни се изкривиха в насилена усмивка и след това затвори очи.

Аз направих същото.

Този сивкав ден излязох доста по-късно от обичайното. Пошлях се безцелно, като след няколко километра пеша се убедих, че никой не ме следва.

От малък павилион с почти разпаднали се ламаринени стени купих пържена риба и малко готова салата. Исках да дам нещо по-здраво за хапване на момичето. От пазара й купих бутилка плодов нектар — бабата се кълнеше, че лично го е варила и е натурален. Парите ми застрашително намаляваха.

Ходех с наведена глава, внимавайки къде стъпвам, а и така не можеше да бъда разпознат от десетките улични камери. Имах чувство, че всички те се въртят право към мен и се взират в лицето ми. Не знаех дали тези, от които се криех, имат достъп до записите, но със сигурност не трябваше да ме има по камерите.

Още щом влязох във фоайето на хотела разбрах, че има нещо ненормално и този път съм загазил. Рецепционистът се извърна с гръб и побърза да се прибере в служебното помещение, намирайки си някаква безполезна работа.

На диванчето — онова, същото, на което видях проститутката за първи път — се бе разположил едър мъжага, правейки се, че чете окъсано списание.

След като видя движението на рецепциониста, той свали четивото пред себе си и ме заразглежда нахално. Продължих пътя си спокойно, като се опитвах да не гледам в неговата посока. Почти преполових разстоянието, когато чух изскърцването на пружините на диванчето и от този звук изтръпнах.

— Почакайте, господине! — мъжът бе скочил пъргаво, за да ме пресрещне, и аз се заковах.

Пуснах в ход широката си усмивка с надеждата, че е станала грешка и мъжът търси някой друг.

— Да — обърнах се към него.

Сега, изправен пред мен, можех да преценя истинското му телосложение. Бях респектиран и нямаше как да премина по-нататък. Дебели вежди, надвиснали над светлите му очи, и гърбавият крив, вероятно чупен някога нос, направиха нещата за мен да изглеждат още по-страховити. Приличаше на боксьор, чието лице дълго е било обработвано от неговите съперници. Инстинктивно насочих поглед към ръцете му — в синхрон с цялото му излъчване, на лявата си ръка имаше ожулени кокалчета на показалеца и средния пръст.

— Вие сте в номер четири, нали? — завъртя се, подхвана ме под ръка и усетих силата му. Поведе ме толкова внимателно към стаята, сякаш се стараеше да не ме счупи.

„Мамка му!“ — изругах наум. — „Шибаният рецепционист! Трябваше да му дам повече!“ Не се съпротивлявах, защото беше безсмислено. Не и в тази ситуация. Трябваше ми план, и то бързо.