Александър Белтов - Матрикант

— Откъде знаеше за изхода, а ако не си знаел — как го намери толкова бързо?

Нещо ме усъмни. Събитията се бяха развили за миг и аз продължавах да намествам фактите в съзнанието си.

— Оф, за времето, в което бяхме там, разбрах много неща, ама ти, като си забил нос в онази… — сбърчи нос и под клепачите му се образуваха дъги от дълбоки резки. — Ама хайде, да не почваме отново.

— Защо ми помагаш, Жорж? — колкото и да бях стреснат от това, което направи, не разбирах причината.

— Защото мразя да ме правят на балък! Ето за т’ва! — избълва на скоропоговорка. Ноздрите му се разширяваха и свиваха ритмично. — Не могат да ме поставят в състезание, което предварително е нагласено. Не могат да ме дисквалифицират, преди да съм показал на какво съм способен. Това ли са им правилата? — Помисли малко и добави по-спокойно: — Виж, ще разбера каква е историята. Ела да намерим телефон!

Излязохме от обществената тоалетна и Жорж заразпитва минувачите за местоположението на най-близкия обществен телефон, докато аз гледах в земята, опитвайки се да крия лицето си. Тези архаични уреди за връзка все още бяха оставени за ползване на общодостъпни места и не след дълго открихме един работещ.

Докато чаках Жорж пред полуотворената врата на телефонната кабина, неволно дочух откъслечни думи от разговора: „Нищо не става… Ще ти се обаждам… Ми нямам телефон…“

— Жена ми — поясни на излизане, без да съм го питал, и затръшна вратата на кабината. — Не искам да се притеснява. Ти няма ли да звъннеш на твоята?

— Не. Не знам коя е моята. Остави!

— Да изчезваме тогава — побутна ме подканящо към покафенялата от мръсотия врата. Отваряше се навън, така че той я отвори с крак доста рязко. Ако някой стоеше отвън, със сигурност щеше да пострада.

— Да изчезваме — съгласих се аз и след като излязохме, се сляхме с тълпата — без да знаем къде отиваме.

Не знаех дали Жорж има план, но аз със сигурност нямах, затова го последвах. Трябваше ми известно време, а вероятно той можеше да ми го осигури.

Свечеряваше се и по това време столицата ставаше опасна — както за здравето, така и за живота на обитателите си. Всякаква сган наизлизаше от странни места — дупки, изоставени сгради, канализационни шахти, и плъзваше да търси препитание, в някои случаи завършващо с прерязването на нечие гърло.

Пренощувахме в някаква мизерна дупка, наречена стая под наем, а на сутринта не бе нужно дълго да ме увещава, че знае къде да ме заведе на безопасно място поне на първо време.

Лесно го склоних да не използваме железницата за предвижване, за да избегнем всякакъв контрол, дори и случаен. Не след дълго, за наш късмет, бяхме качени на автостоп от един шофьор на товарен камион. После, някъде по пътя, се прехвърлихме на друг и така почти за цял ден изминахме разстоянието от няколко десетки километра до градчето, закъдето се бяхме запътили.

Малкото селце, наречено град от селски тип, бе достатъчно далеч от столицата, за да бъда спокоен поне на първо време. Изглеждаше като в онези филми, за които имах спомен да съм гледал, когато бях дете. Въздухът бе достатъчно чист, за да виждам надалеч, но лошото бе, че тук нямаше тълпа, където да се крием.

Мъжът, който ни посрещна, бе поне една глава по-висок от двама ни и това вероятно е дало отражение през годините, карайки го умишлено да превива врат. Комплекси! Всеки има. От този му навик сега изглеждаше леко прегърбен. Замаха със широките си като лопати длани, подканяйки ни да влезем.

— Хайде, де! Влизайте! Какво се туткате? Е-е-х, Жорж, как се радвам, че се отбихте — мъжът ни поведе през вътрешното дворче на къщата. — Тя, Поли, е на работа, ама като се върне, ще ви оправи стаята. То, нали знаете — вдигна извинително рамене, — в малкия град сме така. Гости с преспиване — трудно. Тя, Поли, между другото, все се сеща за теб — потупа Жорж по гърба. — Често си спомняме за гафа с оня, как му беше името, преподавателят по радио и телевизия… ъ-ъ-ъ, абе дето му смени ключовете. Ей, голям майтап падна — засмя се заразяващо и Жорж също прихна. — Та казваш, в командировка сте, а? Ами така де, няма да си харчите парите по хотели, я! Колко време не сме се виждали! Ей, изгубихме се. Толкова години! Добре, че не си забравил къде сме. Абе, скоро ще се сетите за нас, то се е видяло. Големите градове не са за живеене. То и тук достигат газовете, ама все още дишаме по-добре.

Стаята, в която ни въведе мъжът, бе малка, но съвсем прилична. Оскъдна мебелировка, разлепени на места жълти тапети на огромни цветя, но най-важното — имаше легло и диван.