Александър Белтов - Матрикант

— Не бе, човек, не това. Виж тактиката й! Тя има едно-единствено оръжие — физическа красота, и освен него — нищо друго. Не разбирате как ви манипулира. Така действа. Щом види мъже около нея, и хоп — завъртя с пръст въображаем кръг и го затвори — получава това, което иска.

Без причина се загледах в гърдите му. Вниманието ми бе привлечено от нещо. В началото не знаех какво, но после открих и причината — беше пришил копчето на ризата си и я бе закопчал догоре. Сега изглеждаше, че е наред. Колко жалко! Той проследи погледа ми, но не каза нищо.

— Нещо не си разбрал, но това си е твой проблем. Ако прекарвам с нея повече, отколкото с теб и Галя, това не е заради външния й вид — послъгах малко, но не се смутих, — а е заради интересните теми за разговор — продължих спокойно, опитвайки се да го засегна. Не разбрах дали схвана иронията в думите ми.

— Антоне! — плътният му глас този път ме стресна. — Помогни ми да спечеля състезанието и ти обещавам — ще разделя парите с теб. Знаеш — ще има достатъчно и за двама ни. Може и да не вярваш, но това е състезание, в което няма да спечелиш. Аз съм твоят единствен шанс.

Този човек бе наистина нагъл. Как си позволяваше да ми предлага подобна сделка? Не му отговорих, но се постарах да го изгледам презрително. Не знам дали разбра значението на погледа ми, но най-вероятно не, защото продължи да ме увещава:

— Слушай, не се оставяй да бъдеш използван! Тук търсят съзнание, не друго.

— Да, знам какво търсят — наострих се аз. — Ти пример за това ли си? Ходиш и ровиш из душите на хората, обсъждаш с мен другите, а когато си с тях — обсъждаш мен! Това ли е човешкото?

Той отстъпи леко назад, вероятно бе изненадан от реакцията ми.

— А к’во друго, ако това не е анализ? — ухили се грозно.

— Това не е никакъв анализ! Това е клюкарщина! — изпуснах си нервите.

Започнах да разтривам слепоочията си. Бях си внушил, че ми помага да избегна главоболието и в напрегнати мигове го правех усърдно. Натисках силно и кожата ми бързо се загря. Дори ме заболя на това място.

Жорж мълчеше, гледайки мрачно. Изпитах чувството, че гледа някъде вътре в мен. Стана ми неудобно и извърнах поглед. Загледах се някъде в тавана и погледът ми попадна върху почти незабележима, монтирана в един от ъглите на тавана, куполна камера.

— О’кей. Може да си прав. Ще си помисля — оставих капка надежда в него и протегнах ръка. Той я стисна и, изглежда, бяхме приключили.

Постояхме неловко известно време, докато ми хрумна нещо:

— Жорж, а ти изпитвал ли си странното усещане, че нещо се отделя от теб? Да кажем, разреждаш се… Нещо такова. И започваш да плуваш.

Той се затресе в бурен смях:

— Ми, като се напия бе, брат. Като се напия с алкохол.

— Не тогава, не — опитвах се да остана сериозен. — Наскоро дали си усещал нещо подобно?

Той вдигна неопределено рамена.

— Пие ми се алкохол — отрони с въздишка, когато вече бяхме седнали на масата.

— Какво каза? — направих се, че не съм чул.

— Пие ми се алкохол — повиши глас. — Каквото и да е, най-вече уиски. С повечко лед. Апропо, знаеш ли защо не ни дават пиене?

Не видях каква е връзката на алкохола с нашия престой в института и не си спомнях кога за последно бях пил, но не ми липсваше. Не зная какво подтикваше Жорж към това, но лицето му бе напълно сериозно.

— За да сме с ясно съзнание — затова — предположих.

Широките му рамене изненадващо се затресоха.

— Ха-ха-ха — искрено се засмя Жорж. — Започваш да ме разочароваш, Тони. Приятелю! Това ли е?

— Какво друго? — нацупих се.

— Ще ти кажа — наведе се през масата и прошепна: — На един от нас няма да подейства и това ще го издаде. Сложи показалец пред устните — Ш-ш-т, тихо! И помисли над предложението ми, все пак!

Жорж искрено вярваше, че между нас има матрикант и ще продължава да го търси.

Целият остатък от деня прекарах сам, умишлено избягвайки всички. Беше ми криво и дори не ходих в столовата да обядвам. Както му бях обещал, размишлявах над предложението на Жорж да му помогна да спечели. Той искаше от мен постоянно да провокирам, за да изкарам от равновесие момичетата. Да започнат да правят глупости, да ги накарам да се откажат. Той щеше да върши същото. Добре, но после, когато останем само двамата, аз ще трябва да отстъпя.

„А защо той не помогне на мен да спечеля? Защо не ми предложи този вариант? Защо?“

Онзи късен следобед съзерцавах подреждането на столовете около масата в трапезарията. Имах идея и щях да я предложа — да разделим трапезарията на две равни части. Все повече се отчуждавахме един от друг. След първоначалната еуфория на запознаването и идеята да съжителстваме заедно, любезностите в общуването преминаха и сега усещах общата тежест над главите ни.