Александър Белтов - Матрикант

— Недей, Лила! — поех ръката й. Бе толкова малка, а същевременно толкова топла.

Тя не ме послуша и продължи да говори.

— Спомних си, когато бях малка, нямахме много пари, а на моята най-добра приятелка бяха донесли кукла от чужбина. Мисля, че беше от Унгария, сега не съм сигурна точно. Една такава красива розова кукла с булчински дрехи, обли сини очи и големи мигли. Когато я навеждахме напред, казваше „мама“. Та тази кукла бе най-голямата радост на моята приятелка, показваше я на всички. А аз какво направих? — захлипа.

— Лила, стига толкова! — стиснах леко ръката й. — Било е отдавна.

Тя отново не ме послуша. Чуваше ли ме изобщо?

— Не! Ти трябва да знаеш! — разтресе тялото си и заговори по-бързо. — Един ден влязох в тяхната къща. Сама. По онова време, помниш ли, вратите не се заключваха — не и в нашия квартал. Та аз влязох в къщата, в нейната стая. Тайно от всички. Намерих куклата и с голямата отвертка на баща ми избодох очите й. Остана без красивите си сини очи. Разбираш ли? — сълзите обливаха гладките страни на бузите й, спускаха се бързо и не намерили друг подслон, капеха върху ръцете ни. Допирът им опари кожата ми, а те сякаш започнаха да попиват в порите ми.

— Това са хората, Лила — притиснах до себе си тресящото се крехко създание. — Всеки е правел нещо, с което не се гордее. А и приятелката ти е спомогнала да узрее твоята завист, показвайки я и хвалеща се с придобивката си. Завистта е дълбоко вродено усещане у хората. Та ти си човек!

— Не, не е така! — изстена. — Слушай, не ме прекъсвай! Когато бях студентка, представих проект на една отказала се от следването си колежка. Родителите й нямаха пари и тя трябваше да прекъсне, затова отиде да работи в чужбина — бърбореше бързо, сякаш се страхуваше да не я прекъсна. — Стана слугиня там. Та аз представих нейния проект за мой и с него спечелих стипендия, с която си помагах по онова време. Никога не й се обадих, никога не й казах за това, а можех да помогна поне на родителите й.

Лила се сгуши като уплашено животинче върху гърдите ми. Аз поех тялото й и неволно бутнахме чашите си. Те паднаха на земята, пръснаха се на парчета и опръскаха с кафе краката ни. То бе вече изстинало и не ни опари, но намокри крачолите на панталона ми. Не обърнахме внимание. Предметите не са важни. Важни са хората. Единствено те — с техните чувства и съприкосновения. Душевни и физически.

Предъвквах устните си нервно и стисках, докато не усетих вкуса на плът.

— Знаеш ли какво съм решила да направя с хонорара? — и преди да отговоря, продължи: — Ще намеря състудентката си, познавам родителите й, и ще й дам от парите. Колкото има нужда, ако трябва — всичко — продължи да хлипа на рамото ми.

Погалих лицето й и кожата ми се навлажни. Гореща влага. Мълчахме прегърнати на пейката, а аз събирах в шепа сълзите на Лила.

Тя бе човек.

Рано на следващата сутрин ме стресна леко побутване по рамото. Не желаех да прекъсвам съня си, затова не реагирах, но побутването се повтори.

„Майко мила! Всяка сутрин ли някой идиот ще ме буди рано?“

Отворих очи само за да видя омачканата възглавница, на която бях положил глава. Бе се развиделило, но въпреки това бе рано за мен.

— Какво има? — изръмжах и се обърнах. Исках да изглеждам страшен, но не успявах. Срещнах изопнатото лице на Жорж. Гъстите му вежди бяха разрошени нагоре и видът му бе зловещ. Погледът ми се отклони и спря върху часовника на стената — седем и пет! „По дяволите! Отново!“

— Видя, че съм прав за Лила — започна спокойно.

— Какво пък сега за нея? Не можа ли да почакаш да се наспя? — Отдръпнах се назад, доколкото можех. Не беше приятно да се взират в очите ми. Не бях се разсънил достатъчно и гледах като през мрежа.

— Ами, това де, целта й — настояваше той.

— Не, не съм видял — отговорих и това бе истина. Отпуснах се обратно на възглавницата и дръпнах завивката.

Той изду бузи и разцепи въздуха с ръка толкова рязко, че чух свистене. Това малко ме стресна и като че ли ми помогна да се разсъня.

— Ами да, как ще видиш! Нали си заслепен! Това ми е ясно — изръмжа Жорж.

— Какво искаш да кажеш? — изправих се седнал на леглото, като търсех чехлите си. Напъхах краката си в тях, насилих малко волята си и се изправих. — Преча ли ти? Лила пречи ли ти? — попитах, щом изравних ръста си с неговия. Думите и тонът, с който ги произнесох, прозвучаха агресивно, макар да не исках да създавам такова впечатление.

Той сякаш смекчи тона си.