Александър Белтов: Матрикант

— Както искаш — изсумтя и отпусна юмруци. — Надявах се да разбереш к’во ти говоря, но ти не ме изненада — опита се да ме уязви и отново не успя. — Предвидим си, а освен всичко друго виждам, че харесваш Лила — изкриви устните си в грозна усмивка. — Т’ва не е ли вярно?

Загледах се в най-горното копче на ризата му. Бе прокъсано и висеше на тънък бял конец. Дори от най-малкото усилие на тялото на мъжа можеше да падне. Просто така — както от тежкото дишане в момента и движението на гърдите му да се скъса този конец и да се изтъркаля нейде на скрито място, а той дори да не разбере, че го е изгубил. Така му се пада!

— Помолих те да ме оставиш на спокойствие — отвърнах отегчено все още вторачен в ризата на гърдите му. — Не си пъхай носа в чуждите работи! Може да сбъркаш фатално!

— Ти май ме заплашваш, така ли? — тук Жорж прегракна и когато го погледнах, видях жълтото на очите му. Отново бе стиснал здравите си юмруци и чух припукването на кокалчетата. След време със сигурност щеше да страда от болки в ставите, ако все още не е започнал този процес. В този си вид наистина изглеждаше страшен.

„Ако сега се наложи да се бия с него — ще се постарая да го ударя по носа, за да разбера ще пусне ли кръв. Ако да — значи Жорж е човек, а не експерименталното хуманоидно нещо.“ Стори ми се добра идея, но някак не исках това да се случи. Той със сигурност бе по-силен от мен и можех само да се надявам на някого от охраната да се намеси, колкото се може по-бързо.

— Не — казах неуверено, с надежда да не забележи това. — В никакъв случай не те заплашвам. Съветвам те. — Взех чашата си и видях, че ръката ми трепери. — Да знаеш всичко не е страшно, страшно е да си го мислиш.

Станах от масата и отидох в градината да си допия кафето на спокойствие. Разговорът ми с Жорж бе приключил.

Той не ме последва и това бе добре и за двама ни. На моменти все пак можеше да мисли разумно.

Беше ми ясно — Жорж е подписал допълнителната клауза и сега усилено търси действащия образец в групата.

Аз изобщо не бях сигурен, че реално има такъв, но ако има, щях да го разкрия.

Натиснах дръжката на вратата, а тя сякаш сама потъна надолу и крилото със замах удари стената. Опитах се да я задържа, но твърде късно, така че видях черния белег, който ръбът на вратата остави върху стената.

„Какво ми става?“ — запитах се ужасено. Очаквах да видя някого и губех търпение — това беше. Нервност! И това ни е вродено — не се учим на него.

Този, когото исках да срещна днес, наистина по това време бе в кухнята. Бяхме само двамата с Галя и въпреки това тя се направи, че не ме вижда.

— Добро утро! — думите ми увиснаха във въздуха. Дали Галя не страдаше от слухов дефицит? Не можеше да не е чула — погледна ме, когато поздравих.

— Добро утро, казах — направих нов опит. — И, Галя, ако не ме поздравяваш, това ще е последният път, когато аз го правя за теб!

— Добр’утро — насили думите тя и ми обърна гръб.

Не разбирах с какво заслужавам такова поведение. Поздравявам, държа се възпитано, а нея това сякаш я дразни. Защо? Няколко пъти опитвах разговори, търсейки теми от общ интерес, но такъв не намерих. Момичето не желаеше и умишлено ме държеше встрани, както и останалите двама, между впрочем. Засега не успявах да разбера истинската причина. Аз също не бях във възторг от компанията, която ми се падна, но я приех. Това бяха правилата на играта, съчинена от някой, когото не познавах до този момент.

„Възможно ли бе Галя да е матрикант?“ Взирах се в нея, стараейки се да открия нещо. Нещо необичайно — каквото и да е. Колкото и да опитвах обаче, не виждах нищо по-различно от едно младо човешко тяло. Ако имаше матрикант сред нас, то Галя би била логичния ми избор. Невъзпитано, ограничено в интересите си човешко създание.

„Но не — почакай! Нали свири на пиано? Класика. Моцарт…“

Сетих се за една моя отдавнашна среща. Веднъж бях в компанията на човек, който ме уверяваше, че да свириш на пиано не е проблем. Той самият се бе учил да свири в продължение на седем години и твърдеше: „Аз не съм музикант. Разбираш ли, Антоне? Това е заучаване на техника на пръстите, нищо повече. Четеш нотите — с тяхната продължителност и силата им на удар върху клавиша. Без да мислиш. Това е свиренето. А, да — има някои, които изкарват от това музика, но как влагат душата си в свиренето, аз така и не разбрах. Това са единици, имам предвид — истинските музиканти. Преподавателката често повтаряше, че свиря така, сякаш тракам текст на пишеща машина. Чисто механично действие. Бързо или бавно — зависи от идеята на композитора, но точно. Казвам ти — всеки може да се научи, стига да тренира ежедневно. Обаче това не го прави музикант, нали?“