Александър Белтов: Матрикант

— Да, всичко — отговори бързо. — Дори и спомените. Всичко, което осъзнавате и не осъзнавате, сънувате, усещате, начинът ви на мислене, начинът ви на възприятие и така нататък.

Отново ми трябваше време, за да осъзная думите й, и това никак не ми се понрави.

— Което означава целия ни живот?! — притеснен обобщих вместо нея.

Някой изпусна химикалка и падането й върху пода ме стресна. Доктор Добрева изчака здравият момък, за когото знаех вече, че се казва Жорж, да вдигне химикалката и продължи:

— Да, но оттук започва да се развива в самостоятелна линия, макар и предопределена по такъв начин. Вижте — разпери театрално ръце, — може да се откажете още сега, а може да се откажете и на по-късен етап. Това вие сами избирате. Ние няма да спрем и ако не вие, то други ще се съгласят. Ще намерим, обещавам ви. Затова ви даваме тези два месеца заедно. Ние ще решим и ще предложим на един от вас. Само един, или никой. Подходящата матрица — вдигна рамене. — Това е всичко.

Бяхме застинали на местата си. Не зная защо, но не смеех да се обърна, за да погледна другите.

„Това е безумие! Мога да се откажа. Още сега.“

Хонорарът обаче си го биваше. Дори не смеех и да си помисля за удвояването му. Гарантираше година спокойствие, а най-вече можех да реализирам някои от мечтите си.

Огледах другите. Всички изглеждаха замислени, забили погледи ниско пред себе си. Едва ли мислите им бяха по-различни от моите.

Хубавото момиче извърна глава към мен и в погледа й разбрах — бе направила своя избор.

Аз също — ще участвам и ще победя!

Следващите дни, прекарани в компанията на тези млади хора, бяха белязани от едно основно чувство в мен и то бе досада.

Говорене. Безсмислено, еднообразно и скучно. Плоски истории, повечето от които за кратко време научих наизуст.

Жорж, с неговите телевизионни предавания, се опитваше да си придаде тежест в групата. Разбира се, ставаше дума за клюки от кухнята на развлекателния бизнес, изобщо не бяха интересни. Каква пошлост! Ако все пак видях нещо положително в Жорж, то бе всеотдайността, с която всяка сутрин правеше гимнастика — лицеви опори и коремни преси. Упорито, до зачервяване на грубото му лице и пълно физическо изтощение.

Галя? Скука. Седеше кротко встрани от нас, усмихваше се и мълчеше. Да я бяха сменили с кукла, никой нямаше да разбере. По-прибран човек не бях срещал в живота си. Четката за зъби, след всяко използване, се прибираше в специално твърдо калъфче. Използваните прибори, след старателно измиване и подсушаване, се увиваха в току-що разпечатана книжна салфетка и се прибираха по местата си. Отделно от всички, сякаш бяхме прокажени. Макар самият аз понякога да определях поведението си като затворено, не харесвах другите с подобен характер.

Лила? Е, това вече е друга тема. Можех да прекарвам с нея часове, стига да не се домъкне някой навлек от останалите съквартиранти.

Двамата с Лила имахме безкраен избор от интересни и за двама ни теми. Като започнем от история, съвременно изкуство, минем през спорта и стигнем до литература, и още, и още. Безкраен низ от вълнуващи беседи, при които не усещахме как времето забързваше своя ход. Това бе тя — Лила. Любознателна и с широко отворени очи за света около нас. Усещах как постепенно се отдалечаваме от другите съквартиранти, но не защото го искахме, а защото не се вписваха в нашия кръг.

Не бях сигурен, но мислех, че Жорж ревнува. Може би бе само подозрение от моя страна, но ще разбера. Не ми харесваше начинът, по който гледаше към нас, когато се опитвахме да разговаряме, отделени от другите.

За жалост трябваше да бъда любезен и да спазвам добрия тон, така че жертвах часове с останалите двама, опитвайки се да поддържам баланс в групата. В противен случай виждах накъде отиват нещата.

Дали това бяхме хората, достойни за матрица на човешкия интелект? Та ние бяхме минали предварителен подбор!

Този пореден ден от престоя ми в института , който престой не бих нарекъл авантюра, се намирах в кабинета на доктор Добрева. Досега никога не бях влизал в него, дори не подозирах за съществуването му в съседство с нашите стаи.

Сутринта ни бяха известили, че се налага един по един да се явим за попълване на допълнителен формуляр към договорите ни. Бях се учудил на молбата им, защото бе изминал почти месец, откакто бяхме в института , а те едва сега се сетиха.

Отново почувствах онова особено чувство, което изпитах в първия ден на престоя си в института . Усещане, обратно на наелектризирането. Усещане за лекота и изпразване от всякакво съдържание.