Александър Белтов: Матрикант

Само ако можех да обърна посоката на времето!

„Е-е-х, детство! Всичко бе толкова различно… И толкова хубаво.“

Затътрих мързеливите си крака към малкото тъмно помещение, пригодено за баня.

Пуснах водата, за да измия недоспалите си очи и погледнах в огледалото — пред мен стоеше сякаш друг човек. С изморено и съсипано лице. Носът ми бе странно изтънял и щръкнал неприлично, а страните — леко хлътнали и потъмнели. Последните седмици бяхме работили интензивно и това ми се бе отразило зле. Имах нужда от почивка, това бе сигурно.

Попипах с пръсти бузите си, а после ги разтрих с дланите на ръцете си. Подейства ми добре и ме освежи.

Чакаха ме досадните приготовления, а след това — да срещна неизвестното.

27 май — денят, в който всичко свърши. Или може би едва започна?

Бледи човешки лица. Имах достатъчно време, макар и скришом, да ги разгледам. Те, на свой ред, също поглеждаха в моята посока.

В неголямата квадратна стая бяхме само ние — кандидатите за работа. Две жени и двама мъже, включвайки себе си. Млади, добре облечени и вероятно всеки от тях се надяваше да получи работата. Бяхме стигнали до последния тур на предварителния подбор, или поне така ни бяха съобщили.

Не се чувствах притеснен или напрегнат, въпреки че имаше за какво — хонорарът бе изключително примамлив. Не бях напуснал поста, който заемах, доволен съм от развитието си, но така се стекоха обстоятелствата.

Бях пропуснал обявата за тази работа, когато Стефан ме насочи.

Преди около двайсетина дни двамата със Стефан Ангелов бяхме в централния офис на движение „Нова генерация“, където заемах позицията „Секретар“, а Стефан бе председател. С времето, прекарано заедно в напрегната работа, бяхме станали близки. Толкова много общи интереси и възгледи споделяхме помежду си, че обичайно прекарвахме повече време заедно, отколкото би било нормално, и това не ни беше бреме.

Същата вечер до късно преговаряхме отговорите на интервюто, насрочено за следващата сутрин. Бяхме се издигнали до подстъпите на големите фактори в политическия и обществения живот на страната, или поне така ни се искаше да бъде, така че да започнат да се интересуват от нашите виждания. Това ни даваше сила и увереност да продължим със същия хъс.

— Видя ли рекламата, която оставиха сутринта на входа? — Стефан стана от бюрото си и се приближи до мен. — За пръв път виждам нещо подобно. Какво ли не измислят… — кръглото бледо лице на Стефан се издължи и очите му се ококориха. — Хей, ти не си ли на трийсет и три? Ами да — отговори си сам. — Виж! — наведе се, извади от кошчето смачкан памфлет и започна да го разгъва.

— Да, май го мярнах. Беше и на моето бюро заедно с останалата кореспонденция. — „Кой ли го бе пъхнал там?“ — учудих се. — Защо носят боклуци?

— Не, не, виж! Интересно е — поприглади с ръка хартията и зачете на глас:

„Търсят се енергични млади хора за високоотговорна хуманитарна дейност.

Условия, на които трябва да отговарят кандидатите:

— възраст 30 — 35 години

— неосъждани и нерегистрирани за антиобществени прояви в полицията

— физически и ментално здрави

— религиозни убеждения — нерелигиозни.

Ангажираност за дейността — два месеца.

Хонорар — тел. 012 453 762 14 за подробности.“

— Какво ще кажеш, а? — ентусиазира се Стефан. — Точно като за теб, а и доколкото знам — не вярваш в Бог. Ще е добре да смениш малко обстановката.

Замислих се над думите му, но не реагирах, а той продължи:

— Пренапрегнат си. Изморен. Само два месеца. После аз излизам в отпуск. Знаеш, в края на годината програмата е тежка — навиваше ме той.

— Не знам. Не ми се ще — замънках извинително, като отбягвах погледа му.

Не ми се щеше да се откъсвам от делата си тъкмо в този момент. Имахме толкова много несвършена работа.

— Виж, обади се — не се отказваше Стефан, — разбери за какво става дума. Това е хубав пиар ход, ако правилно съм разбрал — „високо хуманитарна дейност“. Пък и знам — имаш нужда от пари.

— Е, добре. Щом настояваш, ще звънна, но да знаеш, че не обещавам — опитвах се да се измъкна тактично.

Малко по-късно се разделихме и всеки пое към своя дом.

След дълъг размисъл спазих обещанието. На следващия ден се обадих на телефонния номер от обявата и с мен проведоха кратко интервю, на което да се уверят, че отговарям на условията. Когато ми съобщиха размера на хонорара, едва не спрях дъха си. Затваряйки слушалката, се чувствах изключително мотивиран кандидат. Само два месеца! Пък и не е лош пиар, както отбеляза Стефан, наистина.