Александър Белтов: Матрикант

После се сетих, че бях чувал за психотронните оръжия — едно от постиженията на науката, дълго пазени в тайна. Наскоро дори четох за чувствата на човек, описвани точно по този начин — когато се опитват да поставят под контрол съзнанието му, но считах това за слухове. Не и тук! Не и с мен!

Нещо обаче не бе наред и аз го долавях.

— Какво, да не би да има проблем с мен? — обърнах се директно към Добрева.

— Не, не с теб — побърза да ме успокои тя. — Ти си добре и се държиш спрямо очакванията ни, уверявам те.

За начало бе успокоително, но все пак имаше някаква неизвестност, а това никак не ми хареса.

— Какво тогава не е наред?

Не можех да определя причината, но се чувствах напрегнат.

— Ами, виж — започна малко колебливо обясненията си. — Това, което ви казах, е само част от проекта, който ни е възложен. То е вярно, но не е пълно — потърка ръце, очевидно изпитвайки известно неудобство. — Ъ-ъ-ъ, ние имаме готов и действащ образец от това нещо. Имам предвид матрикант . Да, наистина. В групата има такъв. — Започна да щрака безцелно с автоматичната си химикалка и това ме подразни.

Тя почака да види реакцията ми, но аз мълчах, гледайки я в очите.

— Искаме да разбереш кой е той — подхвана отново и сведе очи, след като не издържа на погледа ми. — Това е и смисълът на текста. В мига, когато дадеш отговор, ще те извадим от групата и ще ти изплатим хонорара. В двоен размер.

„Не може да бъде! Възможно ли е да имат матрикант?“

Колебаех се. Исках, но не можех да реша. Мисълта ми бе свободна, но способностите ми за оценка на реалните факти бяха блокирани. Не можех да съпоставя вероятностите за успех или провал и какво бих спечелил или загубил от всичко това.

— Подпиши анекса с новата клауза — подбутна листовете на бюрото към мен. — Юристите настояват. Нали знаеш, искат всичко да е изрядно от правна гледна точка — почти извинявайки се продължи тя. — Аз съм научен ръководител, но проектът се финансира от други хора.

Колебаех се. Очите ми се зареяха нейде над главата й и после се забиха в куполната камера, монтирана високо на тавана. Погледнах пред себе си. Листовете, стегнати в черен кламер, лежаха непокътнати пред мен. Все още не посягах към тях. Това сигурно й подейства зле, защото започна да става нетърпелива.

— Виж, Антон! — по мекотата на тона на гласа й предположих, че сега ще започне да ме увещава. — Нашия образец го държим под контрол. Всички ви държим под контрол и няма да ти се случи нищо неприятно. Гарантираме! Въпреки това в новия анекс има клауза за животозастраховане — посочи с тънкия си пръст документите на бюрото пред мен. — Погледни, запознай се. Ако ти трябва време — само кажи! Ще те извикам утре и ако не си съгласен, ще те извадим от групата, но ще ти платим хонорара.

Това, което каза, бе разумно и наистина подейства положително, така че реших да продължа. Вече бях изгубил време и нерви, така че си струваше да опитам да стигна до края.

— Не, не! Ще подпиша — успокоих я най-накрая и поех листовете. Разкачих жилавия кламер и го пуснах да чукне на бюрото. — Само да прегледам анекса! — поясних действията си пред нея.

Тя се отпусна назад и зачака мълчаливо.

Изгубих известно време да се взирам в текста, написан с дребен шрифт. Разбира се, такъв имаше. Не намерих нищо обезпокояващо в него. Прегледах и полицата „Застраховка живот“ — бе записана на мое име. Всичко изглеждаше наред, затова смело подписах анекса към договора.

Събрах листата, подредих ги и отново ги защипах с кламера, а после ги подадох на доктор Добрева.

Неволно се загледах в ръцете й — бяха изящни и бели, и най-важното — спокойни.

— Благодаря ти! — въздъхна с облекчение тя, щом ги пое в ръцете си. — Гордеем се с теб, да знаеш!

Каквото и да означаваше това, приех го като истина. Аз също бях горд от себе си.

От своя авантюризъм.

Продължавах напред — към победата. Но дали?

Ще намеря ламаринения човек, ще получа хонорара в двоен размер и ще изляза оттук — завинаги.

Усещането за изпразване на съзнанието ми като че ли си бе заминало и постепенно започнах да усещам тежестта на многобройните съмнения, които се струпаха изведнъж и накацаха като лешояди на мърша.

Тя ме изпрати с искрена усмивка.

Възглавницата бе леко парфюмирана или в стаята имаше скрит ароматизатор, а това провокира полета на съзнанието ми в други измерения. Усещах как бързо се отдалечавам от реалността и не можех да се противопоставя — наистина имах нужда от почивка. Присъни ми се ефирен зелен простор, ширнал се далеч в безкрая. Бяха ми пораснали криле и летях над полята долу, в ниското. Виждах под себе си реки и пътеки. И някъде там — малки подвижни точки. Взрях погледа си и различих хора, пълзящи бавно, подобно разпилени черни мравчици. Не се движеха в една посока — по-скоро бягаха една от друга и завземаха все повече площ.