Александър Белтов: Матрикант

„Как ли въобще си спомнях за нея?“

— Нека се запознаем един с друг. Ще чета имената ви, а вие ще ставате, за да се представите с няколко думи на останалите. — После отвори папката и зачете:

— Галя? — вдигна поглед.

— Аз съм — смутено се приповдигна от стола едно от момичетата. Бе средно на ръст, с добра фигура и изгладени до ръб чисти дрехи. — Какво да кажа за себе си? Работя в банка. Винаги съм работила в банка. Всъщност, откакто завърших университет.

— Посочили сте хоби. Свирите на пиано. Така ли е?

— Да, така е — оживи се момичето, — свиря.

— Каква е любимата ви музика? — продължи с въпросите си жената.

— Различни жанрове, най-вече класика. Моцарт е един от любимите ми.

Жената извади тънка химикалка и отбеляза нещо в папката. Прелисти от край до край страниците и после отново се обърна към групата.

— Добре. Продължаваме — сведе очи към текста. — Лила?

— Да — изправи се една чаровница, с пристегната с диадема назад черна коса, подчертаваща високото й чело. Чипото й носле в съчетание с малка трапчинка на брадичката, бяха рядко срещана комбинация и подчертаваха индивидуалността на лицето й. Да си призная, не можех да не отбележа присъствието й. Осанката на момичето излъчваше притежанието на изключително високо самочувствие и видимо имаше покритие. Със сигурност съзнаваше как изглежда в очите ни. — Работя в Националната библиотека. През свободното си време карам ролкови кънки, ходя на фитнес и играя тенис.

— Добре, Лила, добре. Продължаваме — отгърна следваща страница. — Хайде сега мъжете. Жорж? — доктор Добрева извърна поглед към момчето до мен.

— Здравейте! — стана червенобузест здравеняк, избутвайки грубо стола си назад. Подпря големите си юмруци на плота пред него и заговори, въртейки главата си към всички присъстващи. Получи се комична гледка, но на него това изобщо не му направи впечатление. — Казвам се Жорж. На трийсет и три години съм и работя в телевизия. По професия съм озвучител — направи малка пауза и стисна юмруци, от което кокалчетата на пръстите му изпукаха. — Е, в момента съм без работа, но това е временно. През свободното си време обичам да съм с приятели. Бивш спортист съм и сигурно щях да бъда шампион по джудо, но тежка травма не ми позволи да продължа.

„Сигурно щях да бъда шампион по джудо.“ — каква самоувереност! Аз лично не знам да има нещо сигурно на този свят — по това време.

— И кой остана? — положи папката на бюрото пред себе си жената. — Антон?

— Здравейте! — изправих се. — Антон. Знаете на колко години съм. Работя за един политически проект. Хоби не мога да посоча, тъй като нямам свободно време, но имам многостранни интереси — спорт, литература, художествено изкуство, но най-вече история. Последното е доста изтъркана фраза и се е превърнало в клише, но ще я цитирам, защото според мен е вярна. Вярвам, че в историята е закодиран ключът към бъдещето. А вие, доктор Добрева — обърнах се към жената пред нас, — кажете ни нещо повече за себе си и най-вече за естеството на проекта — седнах обратно на мястото си.

Беше ми леко на душата и се усмихвах безпричинно.

— Проектът, за който сме ви подбрали и ще ви платим естествено — подхвана бодро тя, — се касае за това, че на нас ни е нужна матрица на зрял човешки интелект. Тоест, искаме да сканираме и отпечатаме, иначе казано — да мултиплицираме, интелекта на човек в изкуствено създаден биомеханичен човешки аналог. Този аналог ние наричаме матрикант . Той е много различен от изкуствения интелект — продължи обясненията си, — с който досега бяха интегрирани механични човешки аналози, така наречените андроиди . Това е само началото на мащабен и многообещаващ проект. Вие ще бъдете заедно, ще живеете тук — при нас, в продължение на два месеца. През това време няма да се срещате с други хора. Разбира се, няма да бъдете лишени от съвременните технологии, но без връзка с външния свят. В края на проекта на един от вас ще бъде предложено да предостави за копиране своето съзнание. Ще бъде така наречения матричен донор . Много е важно! — погледът й се стрелна зад нас. — Запомнете, одобреният не е длъжен да даде съгласието си за това. Всички ще получите хонорарите си в пълен размер, а избраният от вас за матричен донор — в двоен. Това е бонус, но не бива да се чувствате като състезатели и не трябва да се съревновавате.

— Извинете, докторе — подхванах веднага, щом осъзнах смисъла на думите й. — Какво включва тази матрица на човешкия интелект , както я наричате? Имам предвид, всичко ли от нас? — посочих с показалец слепоочието си. — Дори и спомените?