Александър Белтов: Матрикант

Десетина дни по-късно, след кратко телефонно обаждане бях извикан на интервю.

И ето ме тук, в компанията на тези млади хора.

Неголямата приемна стая бе с чисти и бели стени. Няколкото стола, заети от нас, бюро и два прозореца с пуснати до долу плътни щори. Запалените кръгли прожекторчета на тавана обаче правеха осветлението достатъчно силно, за да видя, че кожата на момичето, което гледах, е толкова нежна и фина, та можех да видя тънките като косъмчета надиплени венички около слепоочията й. Прекарах показалеца на ръката си върху облегалката на стола и с учудване установих, че бе чист. Полъхваше хлад — вероятно климатичната система работеше, при това с допълнителни прахови филтри, предпазващи от мръсотията във въздуха, който засмукваше отвън. Доста скъпо като оборудване, струва ми се.

Сред нас витаеше някакво неопределено чувство. Това бе странно и невидимо усещане за сила, обратна на наелектризирането. Вътрешно в себе си го определих като стерилност.

В два от ъглите на стаята, противоположни един на друг, закрепени на тавана, забелязах два малки стъклени купола. Камери! „Мерки за сигурност!“ — помислих без капка притеснение.

Не след дълго вратата се отвори и при нас влезе приветлива жена на средна възраст, пристегната в сив костюм, на който висеше малък пластмасов бадж. Опитах се да прочета какво пише на него, но така и не успях. Виждах само цветната снимка на жената и някакъв номер — може би двуцифрен. В едната си ръка държеше кафява кожена чанта, която положи да легне на повърхността на бюрото пред нас.

— Знам, че сте нетърпеливи — изпълни гърди новодошлата, — но първо — нека се представя. Казвам се Лиана Добрева. Доктор Добрева. Ръководител на екипа, който ще работи с вас през следващите два месеца. — Изчака няколко секунди и добави — Ако решите, че ще работим заедно.

— Извинете, доктор Добрева! — вдигна ръка едно от момичетата. — Имам въпрос към вас.

— Да? — жената отправи поглед към нея.

— Какъв доктор сте?

— Психолог. На прага сме на вземане на критично важни решения… к-хм — прочисти гърло. — Извинете! Решения, нетърпящи отлагане.

Момичето благодари мълчаливо за отговора с поклащане на главата си.

— Добре, но относно обявата — включих се и аз. — Там, с тези странни изисквания… Какво?

Всички погледи се насочиха към жената.

— Бихте ли пояснили?

— Обявата? — разтегли устните си в усмивка, показвайки малки и равни бели зъби. — По-точно?

— Ами, това за годините, съдебното минало и другите условия. За какво е всичко това?

— Добре — кимна тя, — разбрах. Ще поясня. Интересува ни вашето съзнание. По-точно, съзнанието на зрял човешки индивид, който — започна да свива един по един пръстите на ръката си:

— Първо, достатъчно е голям, за да отговаря за постъпките си, тоест да може да се прилага Наказателна отговорност спрямо него. И ако ме попитате сега: „Добре, докторе, но нали Наказателна отговорност човек носи след навършване на пълнолетие?“ Да, така е — продължи тя, — но ние търсим хора, които имат и зрялост, житейски опит. А това означава да са попадали в значителен брой ситуации, в които да са вземали решение, вследствие на което са изградили стереотип на поведение. Разбирате ли?

Кандидатите се спогледахме и поклатихме глави — това беше ясно.

— Второ — сгъна още един пръст, — да не са осъждани и да нямат антиобществени прояви. Мисля, че няма какво да се добави тук. Търсим примерни граждани, с мисъл и грижа за общо изградения признат ред. Така, какво още? Относно физическото и менталното здраве — това е изключително важно, но сами ще разберете в края на нашата обща работа. Атеизъм? — задържа поглед върху мен. Не разбрах защо мен и ми стана неудобно.

— Атеизъм — продължи тя, — защото не желаем индивидът да се влияе от субективни възгледи, даващи субективни насоки в поведението, както е в различните религии. Това е подчиненост на волята и убежденията. Различните религии се оспорват и противопоставят в убежденията си. Ние не можем да допуснем това. Но, както ви споменах — разпери ръце, — има време и сами да разберете.

„Съзнание ли?“ — стана ми неприятно от споменаването на това понятие. Твърде лично ми се стори, за да го изявяваме на показ.

Доктор Добрева издърпа стола, който бе пред бюрото й, и седна на него. Бръкна в чантата и оттам се появиха очила с фини телени рамки и тънка папка в черни корици. Изглеждаше досущ като моята първа учителка по български език.