Александър Белтов: Матрикант

Наближавах вече целта, когато осъзнах, че хората на улицата оредяха, а за това място и по това време на денонощието бе твърде необичайно. Непрестанната глъч на разнородната тълпа, в която се бях смесил малко по-рано, в един момент заглъхна. Не се чуваха дори досадните подканяния на амбулантните търговци, които побутваха нагло пешеходците, предлагайки за продан какво ли не, и никой не тикаше в ръцете ми всевъзможни цветни листовки. Възрастна жена нервно прибра до гърдите си торбичката, която стискаше в ръка, и пъргаво за възрастта си се прилепи плътно към изронената стена на масивна жилищна кооперация. Направи го така умело, сякаш се сля с нея и повече не я видях. „Дали не влезе в някой тъмен вход?“

Вдигнах очи само за да отбележа залеза на някогашната красота на фасадата на сградата, с изящни гипсови орнаменти около прозорците. Сега тези орнаменти в по-голямата си част бяха изпочупени и празните им места тъмнееха, а другата — здрава част от тях, бе обсипана с многобройни птичи фъшкии. Въпреки че бе централна част, запуснатите сгради бяха обичайна гледка дори и в този район на столицата, но не това ме притесни.

Нещо друго не бе наред.

Все още с вдигната нагоре глава, с крайчеца на окото си встрани от мен забелязах нечие движение. Обърнах поглед натам само за да видя как на двайсетина метра от сянката на изкривено проскубано дърво пъргаво се отдели приведена човешка фигура. Беше слабоват младеж, който приклекна зад обърната голяма кофа за боклук. Част от лицето му бе закрито от бяла противопрахова маска, макар днес да ми се струваше, че въздухът не е прекалено замърсен. Информационните табла за нивото на запрашеност, които подминах преди малко, също не бяха светнали в сигнално. На гърба на младежа бе преметната черна раница, която изглеждаше като естествена гърбица на тялото му. Оглеждаше се неспокойно, стискайки нещо с двете си ръце.

Вниманието на непознатия бе привлечено от спрял очукан автомобил в отсрещното платно на улицата. Тялото му трепна за миг и се сниши още повече. Той се обърна назад, търсейки някого или нещо, и тогава погледът му случайно се спря на лицето ми. Макар да бяхме все още на разстояние един от друг, очите му като метален клин се забиха в мозъка ми, блокираха го и аз стоях на място, неспособен да взема каквото и да е решение за действие.

Без да ме изпуска от поглед, младежът вдигна и насочи сякаш стиснатите си една в друга ръце в моята посока.

Не разбрах какво направи, но мога да се закълна, че видях малко червеникаво пламъче да изскача изпод пръстите му.

Чух звук, като от паднала на пода стъклена чаша, а гърдите ми се разтресоха от неочакван и силен удар. В тях лумна стихиен пожар. Осъзнах, че звукът, който чух преди секунда, вероятно е от счупването на ребро от гръдния ми кош. Бих могъл да издържам и по-силна болка, но тази бе някак особена. Пламъкът в торса мигновено се разпространи и прогори краката, които сякаш се отделиха от мен. Тялото ми се свлече. Главата удари плочника, а от устата изскочи кървава слюнка, чийто край увисна на ъгълчето на устните ми. Сега виждах света под странен ъгъл и той сякаш забави естествения си ход. Миг преди да угаснат очите, мярнах нечии крака в протрити кафяви обувки да прескачат лицето ми, поръсвайки го със ситен прах. Силен женски писък заглъхна така внезапно, както го чух при изстрела. Настъпи онзи тих мрак, за когото толкова много бях чувал, но не очаквах — точно сега, и със сигурност — не по този начин.

Това ли е моята родина? Обърнах се на хълбок и помагайки си с лакти се изправих на леглото. Постоях няколко секунди така и после бавно провесих боси крака на студения под. Разтърквайки сънени очи, се приближих до прозореца и вдигнах щората. Гледката пред мен не бе в синхрон с песента, която припявах наум. Там, където гордата осанка на Витоша планина трябваше да зарадва погледа ми, бе разпростряна сивкава мъгла. Ако съм по-точен, всъщност не бе чак там — погледната отвътре, този ден натискаше стъклото на прозореца. Стори ми се, че различавам контура на огромно тяло с форма на кит, такъв, какъвто съм виждал рисуван в книжките от моето детство. Нещо в очертанията му проблесна за миг и после този мираж бързо изчезна така, както се бе появил. Приближих лице до стъклото и усетих студената му повърхност, но не видях нищо повече. Мъгла, смог или просто ситен прах, вдигнат високо от внезапен порив на вятъра. Налагаше се да включвам осветлението денем. Този град, тази държава и, в крайна сметка, този свят трябва да се спасяват. Но как? Възприемах себе си като млад и честен политик. Трябва хората да ни повярват и да ни подкрепят в нашите начинания.

Читать дальше