Александър Белтов: Матрикант

Сега обратно за Галя — не бях чувал как свири и дали е музикант, но пианото и класическата музика не даваха алиби.

Тя беше заподозрян номер едно. Заподозряна в нечовечност.

Но ако все пак е човек, защо е това отношение? Какво си говорят за мен? И кои са те?

Постигнал съм нещо в живота — тази непрестанна борба. Имам ясни цели и бъдеще. Щастлив съм и не крия това. Отворен съм към всекиго. Това ли е нещото, което кара хората да мразят някого? Това ли е причината? Завистта? Завистта към това, да видиш някого как се развива, радвайки се на живота, а ясно да осъзнаваш, че ти, дори и да полагаш върховни усилия — не успяваш.

Но, от друга страна — ако това е завист и Галя се поддава на нея, то тогава вероятно е човек. Мисля, че завистта не би могла лесно да се открива, пренася или дори копира в човешкото съзнание. Хората се опитват да прикриват това чувство и ако случайно бъдат разкрити, изпитват огромно неудобство от това.

„Не — един матрикант не би могъл да завижда“ — мислех си тогава.

А ако все пак е такъв? Бяха ли успели наистина да копират мисловна матрица до такава степен, че да развият и тези човешки чувства? Ако матрикантите имат собствени чувства, как можехме тогава да ги контролираме?

От друга страна, как може да бъде контролиран контрольорът? Нали той може да допуска грешки, съзнателно или не, а грешките на контрольора могат да бъдат унищожителни.

Бях се съсредоточил над тези неща, когато осъзнах, че се превръщаме в противници. Противници, които няма какво да делят, но постоянно воюват един с друг.

Погледнах отново към момичето.

Не видях нищо друго, освен среден на ръст спретнат млад човек от женски пол.

Тази спокойна нощ сънувах, че съм кон. Див и волен, носещ се през полето, опиращ потните хълбоци с кобила в общ безцелен бяг. Ноздрите й бълваха гореща пара, приятно пареща бузата ми. Напред, и още, и още — напред, напред…

— Мисля да се откажа, Антоне — някой шепнеше в ухото ми.

Обърнах се ядосан, готов да браня правото си на почивка на всяка цена, ала когато видях госта си, малко се отпуснах и първоначалният ми гняв се притъпи.

Лила се бе промъкнала в стаята и бе клекнала до леглото ми. Облечена в спортен екип, с лента на главата, прибираща назад черната й лъскава коса. Дори и сънен видях, как зелените й очи звездици бяха помътнели, незнайно защо.

„Е, тук наистина не може да се спи! Вчера Жорж, днес Лила.“

— Искам първо да се облека, така че изчакай ме в градината! След малко идвам. — Гърлото ми бе сухо и се притесних да не я отблъсна с лошия си дъх.

Тя изправи стройната си фигура.

„Каква осанка има това момиче!“

— Чакам. Ама обещаваш, нали? — огледа се притеснено, въпреки че бяхме сами.

— Да, да — изпъшках и се повдигнах на лакти. — Дай ми няколко минути.

След като напусна стаята, побързах да се облека и да оправя леглото, на което бях спал. Странно, но сега не бях ядосан, че ме бяха събудили по-рано от нормалното. Това може да се навакса.

По-късно седяхме на пейка в малкия двор с чаша кафе в ръцете. Харесва ми тук — напомня ми за едни лета, които бях прекарвал в далечното минало. Не познавах тези храсти в градината и реших да попитам за имената им по-късно. Когато свърши всичко това, ще потърся да засадя в квартирата си нещо зеленичко и такива дребни растения биха били подходящи. Не виждах хора да ги поддържат, така че не са капризни откъм грижи, а аз търсех точно това. Нещо живо искам да има и в моята квартира.

„Как ли са напълнили листата с хлорофил при тази липса на силна светлина?“

Спуснах ръка и подръпнах леко няколкото листенца, които стиснах. След кратко съпротивление се откъснаха и останаха в шепата ми — бяха натурални.

— Веднъж спомена, че си гледал филмите на Тарковски. Нали помниш, че обсъждахме темата за филмовото изкуство и филмовото забавление? — подхвана Лила.

— Какво за него?

— Ами, там — във филма „Сталкер“. Помниш филма, нали?

„Защо ли пък се сети за това?“

Наистина не разбирах какво има предвид. Тя чакаше отговора ми.

— Помня — отвърнах кратко.

— А помниш ли сцената, монолога на писателя пред входа на стаята и защо не влезе? — продължи тя.

— Да, помня, разбира се — закимах. Филмовата лента, подобно змия, се заизвива през главата ми.

— Е, така е и с мен сега. Не желая съзнанието ми да се предаде на друг. Най-съкровените, но и най-низките ми желания са там. Имах възможност да осмисля много неща, както и да наблюдавам отстрани взаимоотношенията ни. На всичкото отгоре отдавна забравени спомени се завърнаха като кошмари, а аз не мога да ги пропъдя — помръкна и бе на път да заплаче. Раменете й внезапно се прекършиха.