Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

— Но какво правя?… Не бива…

— Правиш каквото трябва. Продължавай напред, карай!

Той се бе извил и се вглеждаше през задното стъкло. Мелъни забеляза в огледалото включените фарове, миг по-късно последвани от ужасните червени и сини проблясъци на полицейска лампа, които сигурно напомниха на Кевин да…

— Угаси фаровете!

До първата пресечка не беше далече и когато зави на ъгъла, тя видя полицейската кола да се отделя от бордюра, като че чу и нейните гуми да скрибуцат по асфалта, чу усилващия се вой на сирена. Повече не погледна. Набра достатъчно преднина. Трябваше да завие на следващия ъгъл, преди онези да са се показали.

— Не виждам на тези лампи…

— Не натискай рязко спирачките.

— Знам, знам.

Преследвачите бяха принудени да забавят при пресечката, за да видят накъде са тръгнали. Мелъни пое по „Сантяго“, насочи се към гимназията „Хувър“.

— Сега накъде? Накъде? Зад нас ли са?

— Още ги няма. Ох, Боже, ето ги!

— Ама че говна!

И това от устата на Мелъни . Доскоро толкова благопристойната Мелъни. Кевин я зяпна, изненадан и доволен насред гонитбата.

— Брей, ти чуваш ли се?

— Млъкни, Кевин. Къде са?

Вмъкнаха се в поредната незнайна улица. Докато успяваха непрекъснато да завиват, за да не наберат скорост преследвачите им, имаха някакъв шанс за спасение, но вече нямаше накъде да бягат. „Таравал“ беше достатъчно голям булевард и ако заседнеха на него, другата кола щеше да ги настигне за няма и две минути.

Нямаха избор. Не можеха да продължат направо, нито да се върнат. Мелъни зави наляво, в тъмнината.

— Внимавай!

Идващият насреща пикап едва не се вряза в тях, свърна в последния момент. Влетяха като на състезание в следващия ляв завой — в задънена улица, свършваща само след стотина метра пред входа на училището. По средата на пътеката стърчеше висок цял метър железен кол, от двете му страни пролуките до оградата не бяха по-широки от два метра. Тя се насочи точно натам.

Кевин изви глава към нея:

— Какво правиш?

— Дръж се здраво! Ще опитам да се промуша. Те отзад ли са?

— Още не ги виждам.

— Добре. Сега.

Няма начин да успеем, каза си тя.

Но само това им оставаше. Насочи колата точно към едната страна на пътеката и натисна педала на газта докрай. Не съзнаваше, че чува собствените си писъци.

Страничното огледало отхвръкна с пукот и вече бяха в открития асфалтов двор на училището. Изви волана колкото можа по-наляво с надеждата, че веднага ще престанат да ги виждат от улицата.

— Показаха ли се?

— Не.

Продължи покрай оградата, видя проход между ниските здания и най-после се осмели да използва спирачките. Колата се провря и Мелъни реши да спре. Изключи двигателя.

Двамата дишаха тежко, погледът на Кевин сякаш бе прикован към входа, откъдето едва се промъкнаха.

Минаха десет секунди.

Двайсет.

Избягаха ли?

— А как са научили адреса ти? От Синди?

— Предполагам. Няма от кой друг.

Изчакаха две минути в скривалището си между двете сгради на училището, после светнаха фаровете и се махнаха през главния изход от паркинга, излязоха на Деветнайсето и поеха на юг, по-далече от града.

Мелъни имаше нужда да изрече подозренията си гласно.

— Сигурно е съобщила на полицаите за нас и че може би ще ми се обадиш.

— Да, нашата Синди е истинско съкровище. Какво ще кажеш — да отскочим при нея и да я пречукаме?

Мелъни поклати глава. Почти цяла минута сериозно обмисляше.

— Мисля, че първо трябва да й счупим краката — вложи много чувство в предложението.

Кевин се засмя от сърце.

— Справи се чудесно! — възкликна възторжено и леко докосна косата й. Тя го погали по ръката. — Според теб, какво да правим сега?

— Смятам, че трябва да се махнеш от града, поне за малко.

Кевин кимна.

— Добре, за една нощ. Ти решавай, Мелъни, по те бива да разсъждаваш от мен.

Минаваше единайсет. Тя сви по първата отбивка вдясно и навлезе в Бризбейн. Край брега бяха наредени множество мотели и Мелъни се спря на третия, „Звездата“, защото паркингът беше във вътрешен двор, невидим откъм улицата. Кевин остана в колата, когато тя отиде в рецепцията. Раменете му увиснаха, ребрата го мъчеха.

— Знаеш ли, че никога не съм правила това?

— Кое?

— Не съм отсядала в мотел. Казах на човека, че съм сама. Май ми хвърли око.

Тя шепнеше, пусна телевизора, за да има шум в стаята. Прескочи каналите с новинарски емисии, видя повторно излъчване на „Земя на гиганти“ и остави тази програма.