Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

— Какво има, тате? Какво има?

Глицки каза в слушалката:

— Марсел, веднага идвам. Виж дали няма наблизо патрулна кола, нека минат да ме вземат. Ако не могат, обади ми се пак.

Връзката прекъсна. Ейб остави слушалката и забеляза красноречивата поза на Айзък — „Не мога да повярвам!“.

— Пак ли ще излизаш?

Глицки смъкна краката си от леглото.

— Налага се.

Постара се да смекчи гласа си, протегна ръка да погали за миг момчето. Но Айзък отстъпи крачка и гневно се вторачи в него.

— Татко, а сега какво ще искаш от нас? И изобщо, кога ще се прибереш?

Глицки си погледна часовника. Десет и няколко минути. Значи е изключил, щом е докоснал възглавницата. Кога ли точно са убили Крис Лок… и тогава отново почувства удара.

Исусе милостиви! Крис Лок е мъртъв .

Айзък не сваляше поглед от него, дишаше тежко от яд. Съзнанието на Глицки се опитваше да обхване твърде много неща наведнъж и вече губеше представа къде е. Опита да се съсредоточи в присъствието на сина си.

— Извинявай, Айк, какво каза?

В очите на Айзък нахлуха сълзи, последвани от яростта. Той рязко си избърса очите, изтърва ругатня, както се обръщаше и избяга от стаята.

— Айзък!

Глицки вече ставаше, понечи да го последва, но чу как тресна вратата към стаята на Айзък в другия край на къщата. Рита, с разрошена коса, с намачкана нощница, грубо изтръгната от сънищата си, го пресрещна в кухнята.

— Пак трябва да изляза — каза той. — Моля те, задръж ги вътре. Не ме интересува какви ще ги плещят и как ще ги стягаш.

Тя заклати глава, лицето й се сви.

— Не знам, Ейб. С Орел мога да се справя, но другите момчета… — Посочи с глава коридора. — И какво да им кажа?

Права беше и това също го плашеше. Дори повече от хаоса на улиците. Осъзна, че по-големите му синове са пораснали достатъчно и току-виж просто не се подчинят, излязат и Рита ще е безсилна да ги спре.

Глицки кимна.

— Аз ще им кажа.

Или щяха да го послушат, или да излязат. Или още имаше авторитет, или нямаше. Скоро щеше да научи.

Усмихна се едва-едва на Рита и мина край нея към коридора.

Още един ирландски бар — „Малкия Шамрок“, най-стария в града. Безлюдна вечер. Никой не си показва носа навън. Улиците са тъмни. Полицейски час в половината град, а и в другата половина хората предпочитат да си стоят по домовете. Вероятно постъпват разумно.

Да бях се прибрал и аз, каза си Уес. Сигурно щеше да си тръгне след още две-три питиета, но засега му беше добре да си седи тук. Тази „Самбука“ някак успяваше да го върне в дните, когато отиде в Италия по академичния обмен, в нощите с Лидия под звездите. В онези отдавнашни времена тя още го обичаше.

„Самбука Романа“. Съвсем същото като перно във Франция или узо в Гърция. По цяла Европа се наливат с тази мастика, с прозрачната течност, побеляваща от малко вода и лед. А тук, щом помоли Моузес да му сложи лед в чашата, човекът се колеба цяла секунда, преди да се съгласи.

Макгайър беше на годините на Уес, симпатяга, макар и с малко пуритански вкусове спрямо напитките. Е, не е лошо. И Уес се отнасяше строго към течностите, които поглъщаше. Ако нямаше алкохол, не пиеше. Така че имаха нещо общо помежду си.

Ухили се и отпи поредната глътка, както зяпаше в телевизора. Обикновено в този бар не пускаха проклетия апарат. Но днес почти не се мяркаха клиенти. Вътре бяха само Уес, двама непоправими любители на „дартс“ и Макгайър зад бара. А и от снощи всеки телевизор в страната работеше непрекъснато. Уес не упрекваше Макгайър. Светът се обърна с краката нагоре и всеки искаше да види това на живо.

Бе пропуснал началото — линчуването, първите бунтове, пожарите, проблемите на Кевин. Успа се (като всяка сутрин). Предната вечер прекара в Норт Бийч, поразкърши се с малко ча-ча и самба в „Клуб Бразилия“ и според откъслечните спомени, позабавлява се добре. Събуди се вкъщи, легнал на японската постеля в хола. Доколкото усещаше, тази сутрин мозъкът му бе с два номера по-голям от черепа.

Сипа си водка с портокалов сок. Съвсем малко водка, не си струваше дори да се говори за това. После Кевин се обади, още преди да разлисти вестника. И досега прехвърляше заглавията с извратеното (така го наричаше) желание да види поне нещо различно, ако не и смислено. Преди четири месеца твърдо реши, че няма да се подстриже, докато не се случи нещо смислено и сега гривата му стигаше до раменете, сивееща, но все още гъста. Понякога си позволяваше да я върже на опашчица, но повечето време я развяваше свободно, като сега.