Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

— Май точно това се канят да направят, не ти ли се струва? Все такива приказки чувам.

— Е, ако е виновен, хич няма да ми стане мъчно.

— Ако…

— Нали това казах, а не вярвам някой да се съмнява.

Фаръл опря чашата в устните си.

— Винаги има място за съмнение.

— Ти видя ли снимката?

Уес кимна.

— Знам. Но познавам и Кевин Ший. Идвал е тук, виждал си го. Не е виновен.

Макгайър като че се напъваше да си спомни лицето.

— Тогава кой?

— Не знам.

Любителите на стреличките дойдоха да си поръчат още бира, но Макгайър отказа. Щял да затваря по-рано. Върна се при Уес и опря лакти на барплота.

— Да ти повикам ли такси?

— А, не, колата ми е зад ъгъла.

Посегна и сведе поглед в леко, смътно учудване. Чашата пред него бе изчезнала. Ключовете също.

— Ще ти повикам такси. Аз плащам. — Макгайър постави бутилката „Самбука“ на рафта. — Блъснеш ли се, моята кожа ще одерат. Напоследък съдиите много се заяждат. Допий си чашата на спокойствие. Ще се обадя за такси.

— Макгайър, мога да си карам колата.

— Виж какво, Уес, ей с тия ръце ти налях седем чаши за няма и три часа. По закон си пиян. В друго време нямаше да ти се бъркам, но точно тая вечер не е добре да караш със замаяна глава. След десетина минутки ще имаш такси. — Подвикна към другия край на малката зала. — Хайде, момчета, стига сте дупчили мишената, затваряме.

Но и след двайсетина минути таксито не се появи. Макгайър се обади отново и научи, че нямало начин да откарат Фаръл на неговия адрес, защото пътят минавал през район с полицейски час.

— Само ми дай ключовете и ще заобиколя отдалече.

Макгайър не отстъпваше. Вече беше решил.

— Можеш да полегнеш на дивана при мен. Живея на две пресечки оттук. Утре ще си прибереш колата.

— Макгайър, добре съм .

— Може и така да е. Казах ти какво ще направим.

Накрая се отказаха да чакат Уес Фаръл и стигнаха до единодушното заключение, че апартаментът на Кевин сигурно е под наблюдение. Лекси, съквартирантката на Мелъни, си бе намерила работа през лятото като възпитателка в детски лагер. Сега апартаментът с две спални беше изцяло на разположение на Мелъни. Най-разумно им се стори да се скрият там, не много далече и от жилището на Уес Фаръл.

По пътя натам (намираше се над главната щатска магистрала, между районите Сънсет и Парксайд) се натъкнаха на постове на Националната гвардия и трябваше да отбият чак до брега и после обратно. В натовареното движение това им отне почти час. Мелъни караше предпазливо и често поглеждаше Кевин — отпуснал назад седалката, скръстил ръце, затворил очи. Лицето му издаваше напрежението — не искаше да покаже колко го боли, но и при най-лекия подскок на колата не се стърпяваше.

Синди! Значи е преспал със Синди и нейната уж най-добра приятелка продължи да се преструва, просто я лъжеше в очите през цялото време… но поне според думите на Кевин, станало е преди да се сближат. И какво, трябваше ли да очаква, че той ще сподели подробно с нея за всяка жена, с която е лягал през живота си? Не биваше да разчита на това, нито пък би поискала да слуша. Може наистина да й е спестил неприятното преживяване. Може онази нощ със Синди да не е означавала нищо за него, макар че й беше трудно да си представи как е възможно това.

Или същинската причина беше другата — че би загубил всякакъв шанс да я свали, ако тя знаеше, че е спал със Синди. Ами да, по онова време май така щеше да стане.

Реши да не минава по Деветнайсето, където винаги имаше плътни потоци коли, но не и тази вечер — или ги отклоняваха, или шофьорите сами се сещаха какво може да ги сполети. Околните улици също бяха почти празни. В нейния квартал лампите светеха и както винаги, беше невъзможно да открие място за паркиране.

Все пак забеляза кола, която вероятно скоро щеше да се махне. Фаровете не светеха, но вътре седеше някой и тя натисна спирачките.

— Там ли ще спрем? — Кевин бавно се изправи на седалката.

— Само ще попитам този човек дали тръгва… — Спря колата и се пресегна да смъкне стъклото откъм Кевин. — Извинете…

Човекът също седеше с отворен прозорец и изведнъж ярка светлина ги заслепи. Кевин вдигна ръка, за да предпази очите си или да се прикрие, но тя изобщо не можа да реагира, преди някой грубо да почука на сантиметри от ухото й, откъм нейната страна. Там стоеше някакъв мъж и държеше отворена служебна карта.

— Кевин…

— Мамка му… да се махаме!

— Не знам…

— Мелъни!…

Кракът й сам натисна педала и гумите на малкия „Гео Спорт“ изсвириха по хлъзгавата от мъглата улица.