Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

Тя опря кърпата на ръката си, за да провери колко е гореща, после грижливо почисти раните по ребрата му, подсуши ги с хавлия и го зави до брадичката. Заобиколи леглото, изключи телевизора и лампата, свали си обувките. И облечена се плъзна леко до Кевин, легна по гръб, не смееше да диша дълбоко.

Почти пропусна чукането на вратата.

— Госпожице Синклер? Мелъни?

Какво? Никой не знаеше, че е тук, освен…

Открехна завесата три-четири сантиметра и видя насреща си лицето на нощния дежурен от рецепцията на мотела. Не беше млад човек, дълбокият глас като че стържеше по стъклото на прозореца.

— Рекох си, че може да ви е скучно, та да ви направя компания.

Изражението на очите му я вцепени и тя за миг отклони поглед към тънката верижка на вратата.

Пусна завесата и отстъпи от прозореца. Отново тихо трополене по вратата.

— Госпожице Синклер? — Пауза. — Добре, няма да ви досаждам.

Изчака колкото издържаха нервите й, после надникна иззад завесата. Бе си отишъл.

Пак заобиколи леглото, вдигна слушалката на телефона и набра няколко цифри. Бе й втълпено никога да не се обажда след десет вечерта, но този път реши да направи изключение.

Чу уморен глас:

— Ало? Кое време е, та звъните?

— Синди?

— Мелъни? Къде си? Всичко наред ли е?

— Направо чудесно. Обаждам ти се само за едно нещо…

— Ами, да, разбира се, казвай…

— Синди, що не си го набуташ?

Затвори.

Глицки се качи направо в „Убийства“, но когато докараха Лорета Уейджър в Палатата, дежурният в отдела Марсел Лание реши, че е по-благоразумно да премести сенаторката, за да я отърве от журналистическия цирк. Избра стая, която не вярваше да бъде особено посетена през следващите два-три дни — кабинета на Крис Лок. Осигури двама униформени полицаи и им нареди да изчакат в преддверието, докато се появи лейтенант Глицки. Ставаше все по-объркано и той вече в нищо не беше сигурен. Тази вечер сенаторката се размина на косъм със смъртта и Лание нямаше да позволи втори опит, поне докато изтечеше смяната му.

Глицки освободи двамата полицаи от задължението, затвори вратата и за първи път от почти двайсет й пет години остана насаме с Лорета Уейджър.

Тя вдигна глава. Седеше със сковано изпънат гръб, подвила единия крак под себе си на диван в кабинета на Лок. Остана обърната в профил. Глицки се задържа до вратата. Впечатли го овладяната поза, съчетана с уязвимостта, изписана на лицето.

— Здравей, Лорета. — Направи крачка към нея. — Как си?

От шока тя говореше сякаш по навик.

— Не знам как съм. Аз не… казаха ми, че един куршум е минал само на десетина сантиметра от мен.

Тя измъкна крака си, изправи се и застана срещу него. Беше боса и по-ниска, отколкото бе останала в спомените му, малко над метър и половина. Обувките и портмонето с цвета на синия й костюм бяха оставени на пода до дивана.

— Но Крис… — Тя уморено завъртя глава и помълча. — Не по мое желание се срещаме отново така. — Позволи на раменете си да увиснат. — Но пък ти предпочете повече да не се срещаме.

Глицки реши да не отвръща на последните думи.

— Искаш ли да ми разкажеш какво се случи? — Чувстваше, че трябва да каже още нещо, да обясни, но не разбираше защо. — Аз ръководя отдела, разследващ убийствата. Смъртта на Крис Лок е твърде важен случай. И доколкото разбирам, ти си единствената свидетелка. Бих искал да чуя как е станало.

Лорета затвори очи, въздъхна. Глицки знаеше, че трябва да е минала поне веднъж през същото тази вечер.

— Вече разказах пред неколцина полицаи и включен магнетофон. Сигурно досега всичко е напечатано.

— Сигурно.

— Но искаш пак да чуеш?

Глицки сви рамене. Не разбираше защо е поискала да говори с него, но се досещаше какво е накарало Лание да се съобрази с желанието й.

— Ако решиш да изпълниш молбата ми, ще ти бъда благодарен. Казаха ми, че си поискала да ме извикат. Ето, сега съм тук.

— Е, когато е по задължение…

— Такъв съм си, Лорета. Старая се да си върша работата. И ти знаеш това.

Мълчание. А после:

— Помня.

Неочаквано, както вече стоеше пред нея, почувства дланта й на лицето си, но тя се отдръпна в същия миг.

— Добре — промълви Лорета, — но, Божичко, толкова съм уморена!

Глицки кимна.

— Чувал съм я тази дума. Искаш ли да седнеш?

Гласът й стана гърлен.

— Да седна? Сладурче, това вехто тяло иска да полегне . — Отново се върна в ролята на сенатор. — Шегичка, лейтенант. Да седнем.

Той включи касетофончето си и я остави да се изприказва.