Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

Той дръпна слушалката от ухото си и я погледна. Твърде много му се събра.

Проклета да е тази Синди! Кевин, ето до какво те докара тоя твой кожен пирон. Единствената нощ с нея (още не беше тръгнал с Мелъни) полека се превръщаше в най-кошмарната грешка на живота му. Най-обикновена забивка за една вечер, нищо подобно на връзката му с Мелъни.

Пусна слушалката до апарата, отиде да погледне през прозореца. Излезе на аварийната стълба и се помъкна нагоре по железните стъпала, придържаше се със здравата ръка. Излезе на покрива. Ама че жега. Нали уж в Сан Франциско никога не напичаше толкова.

В главата му туптеше. Дължеше се само отчасти на махмурлука. Носеше стари дънки „501“, маратонки, фланела с емблемата на университета. Присви се и стигна до предния ръб на сградата. Надникна надолу към Грийн Стрийт. Две черно-бели полицейски коли бяха спрели до тротоара, до тях четирима мъже разговаряха.

Отново го обзе странно недоверие. Не беше възможно. Да пукне тая Синди. Нали казват — каквото си надробиш…

Полицаите се разделиха. Двама тръгнаха към предния вход, другите заобиколиха от двете страни на къщата. Обкръжаваха го.

Глицки съзнаваше, че едва се крепи на ръба. Лош признак. Седеше зад бюрото, дъвчеше бучки лед и със зъл поглед отпъждаше всички възможни натрапници, още щом надникнеха през празната рамка на вратата.

Признаваше си, че не се държи като професионалист. Използваше този безмълвен език на тялото, когато бе сержант и искаше да помисли на спокойствие, но сега беше шеф и подобно поведение малко намирисваше на пъчене…

Ами да го набутам на всички, каза си накрая. Главоболията се трупаха твърде бързо (очакваше това), както ставаше винаги при извънредните натоварвания, само че още не можеше да предвиди откъде и какъв удар ще му се стовари. Подозираше отговора — отвсякъде, много болезнено.

Може би се дължеше на недоспиването от снощи или пък биоритмите му бяха в лоша фаза. Айзък, Фло, жените с фамилия Уейджър. С всеки нов обрат нещата тръгваха все по-накриво и вече полагаше усилия, за да се владее.

Патрулните полицаи не успяха да арестуват Кевин Ший. Заподозреният бил изчезнал, когато отишли в апартамента му. Побързал да се махне. Домоуправителят бил готов да помогне, отключил им и намерили отворен прозорец откъм задната стена на сградата. На масичката в хола имало полупразна чаша с още топло кафе. Телевизорът бил включен. Слушалката на телефона била захвърлена на леглото. Очевидно, някой бе предупредил Ший и минутите му бяха стигнали да офейка.

Глицки се вкисваше още повече от разпита на Пол Уестбърг. Остана с впечатлението, че раздумката с Илейн Уейджър е повлияла на показанията му. Имаше и по-сериозен проблем, заради който реши да посети началника си Дан Ригби сутринта — районната прокуратура, вероятно насъскана от сенаторката Лорета Уейджър, видимо се насочваше към политическо решение на случая, а това предвещаваше проблеми, с които Глицки нямаше никакво желание да се разправя. Вече пробутваха дело срещу Кевин Ший, в което нямаше място дори за предположението, че може и да е невинен.

Е, и самият Глицки не смяташе Ший за невинен според известните досега факти. Но винаги се притесняваше от кроежи, намекващи за лов на вещици, а подсказаното от Илейн Уейджър (и реакцията на Пол Уестбърг) намирисваха точно на това.

Явно властите бяха решили, че Кевин Ший е закоравял бял расист и че пъхането му в лапите на тълпата е най-добрият отговор на сложните въпроси, с които се сблъскаха. Глицки мразеше този подход.

От собствен опит се убеди, че въпреки стремежа на бюрократите в цялата страна да се съобразяват с расовото разнообразие и да пробутват представата, че има напредък към единение и расова хармония, разделението се задълбочава. Глицки прекарваше достатъчно време на улицата, за да не се съмнява в това.

В действителност расизмът беше навсякъде — уж просветените бели служители в Палатата наричаха на майтап черните „канадци“, а чернокожите родители на децата от училищата, където учеха и неговите синове, не им позволяваха да играят с белите си съученици.

На пръв поглед всичко беше наред. Хората почти винаги се държаха любезно, прилично, дружелюбно. Вече ставаше старомодно дори да признаеш колко бездънен е проблемът, а в Сан Франциско е истинско престъпление да не се съобразяваш с новите повеи. Расовият въпрос ли? Моля ви, това нали го оправихме още през шейсетте години? По-добре да се престорим, че изобщо го няма. А и в Сан Франциско не е наболял. Днес всеки приема всеки друг такъв, какъвто е. Живеем в последното десетилетие на века. Справили сме се с трудностите преди много години. Я се огледайте.