Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

Е… няма значение, вече е минало. За добро или за зло, Синди пак си е най-добрата й приятелка, а все с някой трябва да поговори… Сълзите не спираха, щеше да полудее.

— За Бога, наистина е Кевин! — Звънът на телефона събуди Синди, но беше свикнала. — Сега какво ще правиш?

— Не знам. Обадих му се. А той беше…

Искаше да каже „препил“, но се въздържа.

— И какво ти каза?

— Нищо.

— Дори не отрече?

Макар и склонна да обясни това със стъписването му, Мелъни призна, че дори не е отрекъл.

— Знаех си аз , че може да направи нещо такова.

От гласа й Мелъни се почувства неловко, но това често й се случваше заради Кевин. Казваше си, че й действа прекалено силно на нервите. Но сега не искаше да се занимава с преживяванията си.

Мълчание. Чуваше телевизора на Синди в слушалката.

— Казват, че който го познае, трябва да уведоми полицията — промълви Синди след малко.

— Е, аз поне в никакъв случай няма да се обадя.

— Не знам, Мелъни.

— Стига , Синди. Говорим за Кевин. Каквото и да показват, той не е…

— Обаче е доста убедително, нали? И ако е виновен, полицията трябва да…

— Не е! Знам, че не е виновен.

— Аз не съм сигурна.

— Синди! — Ето, и това обаждане беше грешка. Напоследък вършеше само щуротии. — Синди, ти също нищо няма да правиш, нали?

Мълчание.

Събра остатъците от спокойствието си.

— Само ми обещай, че нищо няма да направиш. Обещаваш ли?

Дълга пауза.

— Ще се опитам, миличка.

— Кевин Ший. И е бил в дома си преди по-малко от час. Жената ни съобщи и адреса.

Глицки не беше особено доволен от събирането на целия фокус в един човек. Все пак там е имало тълпа и даже онзи тип да е бил подстрекателят (поне така изглеждаше), не само върху него падаше вината. Някъде из града имаше между двайсетина и шейсетина мъже, замесени в случая. Глицки изпрати свои хора да убедят Джейми О’Тул, бармана от „Пещерата“, да намине към Палатата за два-три въпроса. И жадуваше да застане лице в лице с фотографа Пол Уестбърг, чието име научи преди броени минути.

Но сега не му оставаше друго, освен да се захване с този Кевин Ший. Глицки заповяда да изпратят патрулна кола на получения адрес. Помисли малко и ето резултата — изпрати втора и трета кола за подкрепление около дома на Ший, после се разходи до кабинета на прекия си началник, за да подуши последната версия на събитията от гледната точка на бюрократа.

— Лейтенант, да ви кажа право, и аз не знам какво да мисля. Но това е сред най-дребните ми грижи в момента.

Шефът Дан Ригби седеше в коженото си кресло зад бюрото. Глицки ръководеше отдела по-малко от година и двамата никога не се срещаха извън работата. Обаче, когато лейтенантът пожела да бъде приет, началникът на полицията го повика веднага. Сега стоеше на персийския килим и се взираше в бляскавия махагонов простор, делящ го от шефа. За миг се подвоуми дали това бюро би заело целия негов кабинет и реши, че чак дотам не би се стигнало, но обикалянето в тесните процепи наоколо може да е трудничко.

— Сър, само казвам, че формално погледнато, не разполагаме с кой знае какви доказателства, за да подкрепим прокуратурата…

— А онази снимка?

Ригби го погледна с надежда, но знаеше не по-зле от лейтенанта, че при по-нормални обстоятелства снимка като направената от Уестбърг щеше да мине през куп проверки, преди да я покажат на разширен състав съдебни заседатели или друг орган, който би я допуснал като доказателство.

Лицето на Глицки беше безстрастно, сякаш задълбочено обмисляше думите на своя началник.

— Е, да — отвърна накрая, — но да стоварим убийство на някой, преди разширеният състав дори да е имал възможност за…

— Лейтенант, подшушнаха ми, че имаме нужда от нещо, каквото и да е, при това незабавно, ако искаме поне да уталожим положението.

— Господин Лок се отби в кабинета ми тази сутрин и ми подсказа почти същото, така че вече знам, но честно казано, изнервям се. Затова и дойдох да говоря с вас. Не съм сигурен точно как да подходя към въпроса…

— Какво толкова има да подхождате? Арестуваме онзи, регистрираме го, предаваме го на Лок. Всички дълбоко си поемат дъх, може би и на улиците става по-тихо. Да не ви гризат съмнения за този човек, как му беше името… Ший?

— Не, сър, но не това ме безпокои. Само казвам, че не става дума за обикновен случай на задържане под стража. Можем да се провалим с трясък. Ако всичко беше нормално, дори още нямаше да сме припарили до човека.